автор: jina97

  Тя се спря при езерото. Коленичи на брега му и се огледа в прозрачната му  повърхност. Колко ли беше вървяла? Не помнеше. В отражението видя измъченото си лице, разрошените коси. Дълго беше вървяла. Опита да среше косите си с пръсти. Пръстите й бяха бели до прозрачност.
  Пътуваше през времето от хиляди години. Не, не беше се уморила. Душата, която носеше бе енергия, дарена й от Бог. Трябваше да открие хората, на които бе длъжница. Трябваше да се разплати с тях чрез добро. Пътят и беше предначертан и тя просто го следваше. Водеше я една звезда. Звездата Любов. Тя й светеше, тя бе неотлъчно до нея. И енергията на душата й беше като тази ярка звезда - и тя бе Любов. Знаеше, че трябва да открие хората, на които беше длъжница и да им подари любов чрез душата си.
  Огледа се отново в езерото. Прозрачността му беше като на кристална топка. Вгледа се във водите му. И изведнъж видя... Как стоеше до една дървена маса... Усещаше празнота в себе си. Безразличието я беше обхванало до отчаяние. Гледаше безизразно към тях . Те седяха точно от другата страна на масата и се целуваха, и безсрамно се опипваха. Не я забелязваха. Сърцето й се късаше къс по къс. Всеки  път. Колкото и често да се повтаряше това. Той беше нейният мъж. Нейният, но от години не я забелязваше. Не я ругаеше, не я удряше, само пиеше до забрава и водеше поредната мръсница в дома им. А там... Ето и сега. Пак същото... Целуваха и се опипваха пред очите й. После той стана, отблъсна мръсницата от себе си и мина покрай нея, без да покаже с нищо, че я бе забелязал. Бутилката се поклащаше в едната му ръка, жълтия му потник бе пропит от прашна пот.
  Толкова години все едно и също, а тя стоически мълчеше и търпеше.
  Не можа да го дари с дете. Затова го търпеше. Не го напусна, защото изпитваше вина. И му  позволяваше да я наранява пак заради тази вина. А и все още го обичаше. Каква беше тази опустошаваща душата й обич? Каква? И как оцеляваше тази обич след толкова причинена й от него болка?!
  После този живот свърши. Беше до него до последно. Издържа на всичко. До края.
  Видението в езерото се скри.
  Сега тя вече знаеше, че като продължи да следва звездата си, един ден тя ще я срещне с него. С оня същия мъж. Не беше много сигурна, че желаеше тази среща, но знаеше, че тя щеше да се осъществи, щом това беше решението на Бог.
  Не знаеше той дали щеше да я познае, дали щеше да е различен в новото си тяло, но усещаше че срещата е  предначертана. А той дали беше тръгнал към нея? Беше решила - този път нямаше да мълчи, нямаше да му позволи да го стори отново. Не и в този живот. Сега той би трябвало да усеща вината си. Душата му трябваше да помни. Как ли щеше да се държи с нея? Вината му щеше да изисква от него да й отдава любов, да желае да уравновеси везните, чрез себе-отдаване, чрез обричане, с цената на всичко. Тежък дълг имаше да разплаща пред нея. А тя знаеше, че щеше да го приеме, защото все още, както и тогава, в миналото, го обичаше все прощаващо.
  Беше отпочинала достатъчно и трябваше да върви вече. Звездата търпеливо я чакаше.
  Тръгна спокойно към това, което предстоеше. Знаеше, че трябваше да го открие и му отдаде любов. Ако тя беше достатъчна, всичко щеше да бъде наред. Макар, че... Кога ли любовта е достатъчна?! Та ние, хората още дори не сме се научили как да обичаме. Тогава?! Не знаеше. И не искаше да знае. Просто продължи по пътя съдба като се взираше за този, когото знаеше, че трябва да открие...