автор: Elbereth

Някога си мислех, че животът е да си задаваш въпроси без отговори и да изживяваш емоция без причина. Сега си мисля, че животът е сив, ако беше по-интересен щеше да е чернобял или безцветен, но той е просто сив – скучно и незабележимо.
Дори, когато външно не изглежда така..., какво разбират хората? Животът не е това, което изглежда, а това, което чувстваш и когато не изпитваш нищо, той е сив..., и грозен, и безпричинен. А ти трябва да си намериш изкуствена причина да живееш и то такава, че другите да си мислят, че си искрен. И трябва да го изиграеш добре, защото иначе не се вписваш в нормите, в това, което си бил и става дори и по-зле. Ставаш забележимо нещастен и неудачен. А това не е хубаво. Защото, когато другите го видят, осъзнаваш го и ти и вече не можеш да се измъкнеш, не можеш да се пребориш със живота, със себе си, нито с трудностите. И ставаш един от многото, а това е ужасно..., не бива да се допуска.

Всъщност всичко е лъжа, въпроси няма, няма и отговори, няма и смисъл. Има само живот и то такъв, какъвто ти си го направиш, а това си е страшничко.

Ставаш сутрин и си повтаряш, че денят е хубав, че има какво да стане през този ден, че ще има емоция, че имаш душа. Ако на следващия ден усппеш отново да станеш със същата мисъл, значи си победил още един ден от живота си..., но това никак не е сигурно.
Мислиш си, че можеш да мислиш, но после откриваш колко глупав си всъщност. Мислиш си, че си нещо, после откриваш някой, който е непостижимо повече от теб..., а ти дори нямаш вече хъса да го гониш, камо ли да го надминеш. Ти си никой и то в собствените си очи.

И кой е разрешил сам да направляваш живота си. Грешно е. И някак си прибързано. Ти не знаеш какво има отвъд, а „отвъд” дори не подозира за твоето съществуване, така че си продължаваш животът – сив и кух. Стъпваш по улицата и стъпките ти кънтят сякаш чукваш празна тиква, а това е може би главата ти? Ако трябваше да вървим с главата, вместо с краката си, щеше да отеква доста повече този звук. А и щяхме да имаме два мозъка. Щяхме да сме дори по-нещастни. Добре, че не сме.


Някога си мислех, че животът е да си задаваш въпроси. Сега знам, че на това му викат да си говориш сам и не е хубаво. Туко-виж някой те чул и после... Не можеш да обясниш, че не лъжеш, защото всеки те сравнява със себе си. Не ти вярват. Объркан си. Нормално. А и няма за какво толкова да мислиш – само причиняваш притеснения и на останалите. А те искат да са щастливи и глупави. Тяхно право си е. Ти си нещастен... и все още глупав. Кое е по-добро? Те поне са цветнички, но не си отиват със живота. Или поне не с твоя.

Можеш да си тръгнеш. А ти всъщност беше ли тук изобщо? Загуби се в мъглата. Или аз се загубих? А може просто да си спомням. Или да забравям...

Някога си мислех, че животът е да си задаваш въпроси. Сега не мога да измисля въпросите. Животът поне беше сив.

Сега го няма