автор: apostolicia

Вчера си поръчах дъжд и днес градът осъмна под гъста облачна пелена. Облакът се разстла на вълма из деретата и улиците, по покривите на къщите, в дворовете. Застрашителен. Ти знаеш колко много стихове помня, а и не съм спирала да чета поезия. Обаче единственото стихотворение, способно да ме разплаче и то всеки път, щом се сетя за него, е яворовата „Градушка”. Очевидно съм си селянка по рождение и дух.
Та ето такъв облак, който „расте и вий снага космата” беше затиснал градчето тази сутрин. Беше се закачил на върха на планината, дърпа се, дърпа се и изведнъж се сурна по билото и напълни котловината с дъжд. Изсипа се, като продран, сигурно от многото дърпане. Беше страховито. Моят ъгъл с прозорците, от които виждам върховете от двете страни на ждрелото, се оказа чудесен наблюдателен пункт. Видях как се укротяват бесовете на бурята. И как след това над върха от юг изгря слънце и образува дъги. Сториха ми се грозни и блудкави след целия този грандиозен спектакъл на природната мощ. А хората – е, те се радват, сочат дъгите и ги снимат – чудо, казват! Глупости! Въпрос на физически закономерности. Обикновен процес на разлагане, па било то и на светлината.
Та като казах, че съм селянка по рождение и дух, та се сетих – виждала ли си как страда селянин? Ама истински. Не някакви спиртосани плиткоумни сурогати, дето се издържат с пенсиите на бабите си и по цял ден висят в кръчмата да се вайкат колко е несправедлив животът и как никой нищо не им дава. А истински селянин. От онези, дето посрещат изгрева на къра с думите „Пак си се успал, Слънчо”, а вечер провождат залеза и дълго гледат по него, засенчили очи с възлестите си ръце. От онези, дето по цяла нощ се будят и ходят да наглеждат стоката си, а на масата сядат чак след като всички животни вече са нахранени и напоени. От онези, дето помнят на коя дата е цъфнала черешата и могат да познаят на коя дата ще е готова за бране. Онези, дето не губят разсъдъка си след втората ракия, само краката им се връзват. Те знаят, че от пръст са направени и на пръст ще станат, а през целия си живот ровят в пръстта. Виждала ли си как страда селянин? Как мъката се стича от челото му и се събира в горчиви вадички в бръчките около устата му. Как подскача адамовата му ябълка, ведно с преглътнатата болка, която стяга сърцето му в смъртна прегръдка – не може да я откаже, макар да го убива.
Ето така се чувствам, приятелко. Виждам го по лицето си, макар да се опитвам да си придам много весел идружелюбен вид.
Много живях! Не, не дълго. Много! Какво ли не видяха очите ми – много от него ми се ще да не бяха го виждали. Преживях и бедствия, и щастие – еднакви са като опустошения, направила съм сравнителен анализ. Не съм стара в общоприетия смисъл, времето ми остаря. Толкова много преживях и то толкова много ме промени. Вярна на себе си ли? Не, не останах вярна на себе си, защото не знам какво точно означава това. Да останеш верен на себе си, да не се променяш – не ти ли звучи твърде закостеняло, липсва прогрес някак. Пък и ти знаеш как се вбесявам като чуя „Аз съм си такъв!”. То и аз съм си такава, ама каква всъщност? И как ли се чувства човекът отсреща, като разбере, че не си в състояние да превъзмогнеш дяволския си инат и да промениш нещо елементарно, което за теб е всъщност нищо, но за него значи много?! Макар че човеците не заслужават много-много да им се впрягаш. Погледни Прометей – ето това се казва прецакване! Най-голямото, което историята познава всъщност. Изглежда боговете си умират да приковават към разни предмети хора, които са се опитали да улеснят живота на събратята си. Знам какво ти хрумва в момента, но не намесвай Иисус! Тоя излезе голям тарикат. Откъдето и да го погледнеш, все е на далавера. Ако не бяха го приковали на кръста, сигурно ли е, че е щял да възкръсне, а? Та с жертвата, която е сътворил за човечеството – сиреч да му даде надежда в един свят, управляван от кръвожадни себеподобни и отмъстителни богове - той всъщност си е осигурил безсмъртието. А и сектицата му просъществува и гледай сега как се опитва да поправи поразиите, които е струвала през средните векове, пък и доскоро.
Та като някой почне да ти разправя врели-некипели за оставане верен на себе си, го накарай първо да се идентифицира. Щото, нали, да си дойдем на думата – къде по дяволите отиде развитието?!
Строго погледнато, аз си останах онова момиченце в рокля от тафта, която беше толкова ужасно твърда и дереше безпощадно, но пък бях толкова горда и безпомощно се надявах, че съм хубава! Същото момиченце съм. Само дето вече изобщо не нося рокли от тафта, не съм безпомощна, дори и когато изглеждам така, и не се надявам на ничие благоволение. И непрекъснато правя нещо със себе си, най-често отвътре. Впрочем, имам час и за фризьор – това доста променя нещата, нали?