автор: marcusjunius

Има мъгла. Мъглата се задъхва. Невидимите и деца, микроскопичните капчици вода, умират кондензирани върху стъклата на автомобилите. Призраците им се стичат на струйки от горе надолу и по пътя си събират праха на града. Urban Behavior.

Има лица. Между лицата проблясват златни ланци и пластмасови зъби. Поклащат се силиконови гърди. Димят скъпи ресторанти с евтини ястия в големи чинии. „Най” различни денс клубове пръскат слюнки през дебелите си, тежки, фейсконтролни врати. Пред тях понякога стои науката. Един доцент по философия продава презервативи, за да добавя към заплатата си. Urban Behavior.

Има много информация. Сладкодумна вестникарка продава вестници с вчерашни новини. Тя е с черна, накъдрена коса, която се скапва от безоловните газове на автомобилите. Между тях сутрин очите и търсят редовни клиенти. Закачена отпред на врата и виси тежка броня с множество джобове, в които са напъхани часовете и плейбоите. От плейбоите печели най-много, но те сплескват безпощадно предишните и гърдите. Тя говори с отворените прозорци на колите. Urban Behavior.

Има река. Тя е като сирак сред бетонното си корито, храни се с джънк фууд и пие урината на нощните пияници и клошарите. Смачкани пластмасови бутилки са нейните кораби, незаконните отточни канали са нейните приливи, но тя все пак продължава да намира смисъл в това да премине през града. Реката е като изоставена, застаряваща жена – минава през града, защото няма друг път. Минава през града, защото единственият начин да излезе от едно нещастие е като премине през него. След първата половина тя е вече изтощена – толкова плитка, че в нея никой вече не може да се удави. С толкова смалени, ниски мостове, че от тях никой вече дори не може да се самоубие. Urban Behavior.

Има възли. Пътните възли, които са все недостатъчни и възлите на съдбите, които са в повече. Градът сам е възел, който се преструва на път. Лабиринт от усмирени бунтовници, транжирани на пържоли минотаври, изсъхнали саксиени момичета и мятащи се в себе си аквариумни момчета. Тук всичко може да се достигне за четиридесет минути и в същото време е пълно с недостижими неща. Тук зад всеки ъгъл ще се сдобиеш с венозна нирвана, но дори и след четиридесет дни скиталчество между олющените стени може да не откриеш усмивка, на която да се облегнеш. Urban Behavior.

Има теб. Стъпките ти оставят дълбоки следи в циментовите плочки, сякаш са от пластилин. Когато минаваш по пешеходна пътека, боята полепва по обувките ти и върху белите ивици се появяват черни петна асфалт с формата на крака ти. Вървиш толкова бързо, че зад теб се образува тунел от вакуум, в който въздухът навлиза със свистене и повлича след себе си мъртви листа и изгаснали фасове. Когато въздишаш, над теб вали дъжд и отпечатва прашни капки върху черната ти дреха. Когато оближеш изсъхналите си устни, от тях падат парченца кожа, които запълват цепнатините на тротоара. Когато застанеш на едно място, взреш се в далечината и се завъртиш около оста си, погледът ти разрязва Вселената на две равни части. Погледът ти разрязва града през средата като диня и от него потича лепкав сок, а семките му полепват по очите ти. И въпреки това никой не те забелязва.

Urban Behavior.