автор: galiusha

Отварям си пощата, сърцето ми трепва, имам писъмце:

31.01
”Здравей,
Как я караш? Има ли студ в морската ни столица? Бих искал да те чуя! Пламен"

01.02
"Здравей, Гал!
Сега, когато ти отговарям, знам, че те има там,някъде, в родината на гларусите и чайките. Това, че поезията е в теб, е ценност, с която малко хора могат да се похвалят. Може би именно затова, че и аз стихоплетствам, времето ни събра като сродни души…
Гал, дали само душите ни ще се събират заедно, за да споделят ежедневния си ритъм, или материята, в която са облечени, т.е. нашите тела няма да се докоснат поне в познатото “здравей, това съм аз”? Защото, не може да няма справедливост, особено когато две души се преплитат, там, някъде в хоризонта на своята хармония и да изоставят телата си като ненужен товар. Тогава щяхме да бъдем просто невидими присъствия, а огледалото вкъщи ми подсказва,че на този етап съм все още видим…
Желая ти хубава,изпъстрена с много красота февруарска седмица и…ще чакам твоя нежен зов-отговор.
Целувам те с душата си:ПЛАМЪК"

Трябваше да се видим на 1 и 2.05 в град, който е някъде по средата между нашите два града, но аз бях на работа. Отложих срещата за 22, когато щях да пътувам към неговия край. На 1 звъннах на мобилния телефон, не отговори. Странно той никога не го изключва, даже когато е в час, прекъсва урока си. Всъщност може би само, когато е в ефир и чете новините по радиото, само тогава. Звъннах на служебния тел. в радиото, никой не се обади. Звъннах и на домашния – също.
Мислите ми се заблъскаха като птиче в клетка, в търсене на отговор – къде ли е, дали ми се сърди, че не успях да отида, какво се е случило?
На следващият ден реших да звънна направо на домашния телефон, отговори ми непознат мъжки глас.
г: Мога ли да говоря с Пламен?
м.г.: Няма го. По какъв въпрос го търсите?
г: личен
м. г.: мълчание
г: Извинете за безпокойството. Дочу...
м. г: ...Съжалявам, че по телефона ви го казвам – той вчера почина.
Не зная как събрах сили да попитам: от какво?
м.г.: инфаркт.
Слушалката увисна в ръката ми, буца застана на гърлото ми, от гърдите ми се изтръгна стон: Пламене, защо? Сълзите рукнаха...

Сега не мога да си простя, че не направих всичко възможно, за да се видим.
Защо не можем да върнем времето назад?
Единствената ми утеха е, че съм му дала малко топлина, нежност и обич в последните дни.
Казват, че не бива да спирам пътя му с тъгата си, но...
Дали реката от сълзи ще се излее и ще отмие раната?
Дали ще се срещнем?