автор: viadolorosa

Тя звъни винаги в събота следобед. Не пита дали ме смущава и дали искам да си говорим. Претупва набързо любезностите “какво правиш и как си” . Преди да и отвърна ме прекъсва и ме потапя дълбоко в нескончаемия си монолог.
Тя звъни винаги в събота следобед. Не пита дали ме смущава и дали искам да си говорим. Претупва набързо любезностите “какво правиш и как си” . Преди да и отвърна ме прекъсва и ме потапя дълбоко в нескончаемия си монолог. Не смея да я прекъсвам. Слушам я търпеливо, въпреки че познавам репертоара и наизуст. Ще чуя за поредния безнадежден ухажор на седмицата , за килограмите, които е сложила или свалила, за отчаяната борба със запека и безсъницата, за визитата при психотерапевта и фризьора, за проблемите с чистачката и с шефа на отдела, за скуката по плажовете на Майорка или Канарските острови .
От време на време прави паузи, за да се увери, че съм тук и я слушам. Отзад се чува шума на улицата, самотния припев на папагала Джеси и някакъв некачествен запис със старите блусове на “Диана експрес”.
Мълча, слушам и разчленявам звуците. Опитвам се да ги превърна в мисли и картини. Усещам страдащата и душа. Самота, неопределеност и носталгия... Самотниците говорят много. Заприказват ли, не можеш да ги спреш. Наваксват за времето, в което нямат публика и никой не ги слуша..Става ми мрачно. Съчувствам и, но само толкова. Повече не мога. Повече нямам сили да издържа.
Тя духна на Запад преди петнадeсет години с някакво гадже най-неочаквано за всички. В къщи съобщи два дни преди да замине. Забрани да я изпращаме на летището и да я уговаряме да остане. Никой не се опита да я спре. Никой не я попита кога ще се върне. Майка ни сякаш се радваше. Дядо остана безразличен . А аз... Струваше ми се, че изпитвам празна тъга, но не посмях да и кажа. От срам.
Пишеше дълги писма и на трима ни. Издъхваше, но не си признаваше, че е зле. Четяхме между редовете. Борба, глад, унижения и много тежък труд. С гаджето не бе потръгнало от самото начало. Скандали , побоища и ненужни нерви. За щастие беше я зарязал. Беше я освободил от натрапчивото си присъствие, от нереалистичните си очаквания и от неумението си да оцелява. Беше се почувствала облекчена и освободена. Беше успяла да се справи и без него. Отиде да учи. Завърши. Намери си прилична работа. Направи кариера. Построи дом. Постигна научна степен. Пропътува половината свят. Годините отминаха като вятъра, а ние останахме разделени.
Когато си говорим, се опитвам да си я представя. Виждам я как седи на канапето с двойно преплетени крака и маниерно придържа телефонната слушалка до ухото си. Между пръстите и дими тънка, ароматизирана цигара. А денят навън свършва. Тя се взира в мъгливите му остатъци, които светлеят в прозореца. Подръпва крайчеца на косата си, за да накара отсъстващия зрител да и обърне внимание. Задъхва се от раздвоението между говоренето и пушенето, между желанието да остане у дома и да излезе на улицата.. Тя не иска да бъде сама. Самотата боли най-много в събота вечер.
Вярвам и. Аз също съм сама, въпреки че имам семейство, деца...Сама съм. Но по друг начин. Сама в душата си. Сама без свободата си.
Завиждам и, че е там. А тя ми завижда, че съм тук. Мъчи я носталгия. Иска у дома. Помежду ни – една жица, няколко хиляди километри и несподелена сестринска любов, която всяка от нас гузно скрива. Така ни е научила майка ни. Да не се обичаме, защото сме различни.
Не беше любимката на майка ни. Беше я измъчила при раждането. Беше я разкъсала жестоко, бе я разочаровала с поднормено тегло и деформирана глава.. После тръгна все така, накриво. Закъсняло развитие, хроничен бронхит и астма, злоядост, посредствен успех в училище и лекомислен брак с първия срещнат след гимназията, който майка ни нарече пълен провал.
Сестра ми беше пълен провал. Аз бях нейната противоположност, светлият пример, високата летва, въплъщението на физическия идеал, неоспоримата отличничка, персонификацията на здравия разум и благонадеждност за синовно присъствие на стари години.
Аз Красавицата, а тя Грозното патенце. Аз Гениалната, а тя Глупачето на мама.
Не ме намрази, а можеше. Имаше право. Имаше защо. Само очите и ме гледаха с възторг и възхита и казваха отчаяно.”Искам да съм като теб”!
И аз искам. Сега, когато я няма. Уморена съм от майка ми и нейната обсебваща привързаност. Искам свободата на Грозното патенце, нейната сила да решава за себе си и да бъде такава каквато е, а не такава, каквато я искат. И аз искам да променя, да постигна. Да имам избора между улицата и дома, между въздуха и никотина, между тишината и шума. Самотна съм с похвалите на мама, с безкрайната и обич и безкрайните очаквания. Дългът тежи и не подлежи на избор. Родителската любов е като доживотна присъда. Чувствам се осъдена.
Понякога получаваме снимки в грижливо опаковани в картонен плик. Навсякъде е сама. Навсякъде е хубава. Харесва ми как изглежда. Почти не се е променила. Вече не се изрусява, както някога, за да прилича на мен.. Вече не се прегърбва, както някога , за да крие големите си гърди. Със сигурност вече не колекционира чаши от порцелан и не се опитва да пише стихове, за да е в крачка с моите интереси и постижения.
Идва си веднъж на три години. За една седмица. Не отсяда при нас никога. Наема си стая в скъп хотел. В къщи идва за малко, за час или два. Носи подаръци и бонбониери. Сяда в средата на дивана и чака да и се радваме. Радвам и се искрено. Сядам до нея. Питам я за всичко. Искам да я докосвам, да я прегръщам. Да бъдем заедно до края на дните си.
Разказва на висок глас за успехите си, хвали се, преувеличава, може би даже послъгва. Не, не послъгва, разбира се. Тя винаги казва истината. Тя е постигнала много. Повече от когото и да било на този свят.
Майка ни стои в другия край на хола и я гледа отдалеч. Лицето и изразява отегчение и скепсис. Тя е глуха за успехите и няма за похвалите. Мълчи. А после атакува.
- Не си се омъжила, а си вече на тридесет и шест. Нямаш ли сериозна връзка? Ето виж сестра ти... Има две прекрасни момчета. Прекрасни и умни момчета!!!
Застреляна е от упор. Понечва да запуши, но се сеща и отпуска ръце на коленете. В присъствието на мама не може. Ще и се скара, ще е недоволна от нея...
- Косата ти изглежда изтощена... Нямаш ли добър фризьор... Ето сестра ти ще ти уговори среща с нейната фризьорка. Ще те направи да изглеждаш поне прилично...
Поне прилично! Времето се е върнало назад. Проклетото време. Проклетата младост.. Виждам как душата и се гърчи от негодувание и безсилие. Не може да се пребори с тази вселенска несправедливост. Тя е отново Глупачето на мама, Грозното патенце, великото разочарование
След час вече няма какво да си кажем. Тя става и се отправя към вратата. Сбогува се дълго и щедро, очаква да и отвърнат със същото. Обещава да си дойде пак. Догодина или до друга. Ще пише, ще се обажда. Майка ми кима нетърпеливо.
- Таксито те чака вече пет минути. А след малко започва любимият ми сериал. Не искам да изпусна началото...Хайде всичко хубаво и сбогом ти, щерко!
Тичам по стълбището след нея. Искам да я хвана и да я спра.
Да сме заедно още малко. Още минута и половина, още десет секунди, още двадесет частици от секундата...
Та отваря скъпата си кожена чанта, изважда плик натъпкан с нещо дебело, мушва ми го в ръцете самоуверено и безцеремонно.
- Вземи! За нея...Ако се наложи. Болна е. Има разходи.
Имам достатъчно. И на майка ни не и липсва нищо. Но вземам. Иначе ще я нараня. Ще я унижа. Ще я накарам още веднъж да се почувства Глупачето на мама. Стига и за днес. Стига и за следващите три години. Стига и за цял живот.
Вече сме навън. Таксито го няма. И улицата е празна. Само тя и аз, нагорещен асфалт и ням тротоар. . Подходящ декор за искреност и за истини. Сами на раздяла с анонимността на улицата.
- Мразя я. Не мога да я понасям. Тя е от камък, от дърво, от студен метал! Неодушевен предмет. Ледена безчувственост! Никаква майка не е! И никога не е била. Направих всичко заради нея. Нещастна съм заради нея. Самотна съм. Животът, който водя е празен и лишен от смисъл. Пластмаса, ароматизатори и суета. Заради нея се получи така... За да и се харесам. За да ме похвали. Поне веднъж. Поне малко.
Не знам как да я утеша. Някога я водех да пием боза, купувах и вафла “Морена” пъхах я тайно в джобчето и, за да си мисли че е от мама. Но вече сме пораснали. Илюзиите са си отишли. Оставили са ни сами на празната улица.
Тя също си отива. Обещава да се обажда всяка събота, следобед. Все едно дали искам или не... Ще изслушвам безкрайните й монолози и ще се радвам дълбоко в душата си, че я има и, че я обичам.. Оставаме си сестри завинаги. Макар и различни, макар и разделени.
Тя скоро ще се омъжи, за да угоди на мама. И прическата ще си промени, за да и се хареса повече. Ще продължи да изпитва носталгия и да се чувства самотна. Ще ме държи с часове на телефона, защото няма да има какво да си каже с мъжа-чужденец.. Ще продължи да си идва веднъж на три години, с много подаръци, с бонбониери и тайно ще оставя пари. Ще роди две прекрасни момчета, за да се хареса на мама, и да не остава по-назад от мен. Но те ще носят чужди имена, ще говорят чужд език и никога няма да разберат колко красиви са блусовете на “Диана експрес”...