автор: HariMarSui

Моята баба е художничка- приложничка. / Забравих да ви кажа това. / В ръцете и познати предмети стават непознати. Уникати стават. Пише стихове. И приказки пише. Издаде ги в книга. Много се гордея с нея. Много.
Отивам днес в ателието и и какво да видя. Седнала е баба ми и в ръцете и – метла. Обикновена метла. Лакира я.
- Какво си намислила пак, бабо? За какво ти е тази метла?
- Метлата лакирам за да я запазя през годините. Знаеш ли, децата на твоите деца няма да са чували за нея, даже. Както за ръжен, или гега, за паламарка, за нощва сигурно и вие не сте чували. Много, много от предметите са заменени от уреди, техника. Може би само сатириците ще изполвуват ,, метла” като дума, метафора, ако гонят нещо неподходящо- не на мястото си стоящо. Та реших да я лакирам тази метла. По- дълго да издържи във времето. Един вид- лакирам миналото. Разбра ли?
Продължи работата си баба ми, а аз... аз се замислих. Нали пак ме заведе в света на приказките? А там минало, бъдеще се срещат със сегашното време. Ние живеем...
О, на баба ще и кажа, че специално- метлата, ще се помни. Е, пак от приказките ще е. Издържала е до сега през годините. Нали баба Яга я е яхала? И...със сигурност, не била лакирана. Бабината метла- аз ще я пазя. Обещавам.
А от имането... ще продължа да раздавам.