автор: veniamin

По разписание, и в странните предначертания на времето,
се срещнахме между оголената паст на автобусите.
Бистрото лъхаше на лешояди, а ние – облаци в червено,
преливахме в пулсиращо лилаво.

Минаваха такситата, извърнали главите си,
отчаяни и жълтеникави към лъкатушещата улица,
където стискахме до изпотяване ръцете си
и се обичахме, преди да се обичаме.

А после пихме бира, без да бързаме.
Край масата като комар кръжеше сервитьорката,
но я отпъждахме с невиждане, с нечуване
един до друг, един във друг изгубени.

И твоят глас така във мен се пенеше,
че чашата преливаше от удоволствие.
Защо ли още ми се струва, че името ти (толкова банално)
е нова дума, лумнала изпод езика ми...