автор: RonnieSlowhand

Какво знаем за Фрейдис Ейриксдотир?
Била е дъщеря на Ерик Червения.
Не е живяла в Норвегия.
Била е воин.
Прекосявала е Атлантика поне веднъж.
Умряла е в битка.

Ако исках да науча повече, трябваше да се ровя из “Едда”-та, а в интерес на истината, никога не си бях правил труда да я чета. Вероятно нещата с доклада ми за Фрейдис щяха да се развият както с всичките ми доклади: щях да протакам известно време, да пия бира и да редя пасианс на компютъра без нито една мисъл в главата си, и след два-три часа щях да събера смелост да се обадя на Марина. Марина щеше да бъде заета, но ако похленчех достатъчно дълго, в края на краищата щеше да се съгласи да излезем и да ми преразкаже “най-основното”. После, в някое полутъмно квартално кафене, тя щеше да разказва и разказва за мъртви червенокоси герои – истински, полуистински или съвсем измислени – а аз щях да зяпам извивката на устните й и да следя нервните жестове на слабите й ръце с кучешки копнеж, и накрая пак нямаше да знам каква е разликата между Снори Стурлусон и Харалд Хардраде. Тя щеше да говори със сияещи очи за митове, в които основно разни хора убиваха братята си по особено неприятен начин, а аз щях да изключа напълно и да се чудя дали не би било по-добре да си сменя специалността от скандинавистика на, да речем, психология. После щях да се откажа още преди Марина да си е довършила изречението, защото от хора не разбирах повече, отколкото от полубогове.

Уча скандинавистика, защото само там влязох и защото не ми се ходи в казармата, това е. И преди да си помислите, че съм пълен плазмодий, не, не съм. Работя (офис сътрудник, което, признавам, не звучи гордо) и се издържам сам. Не вися на врата на родителите си. Не карам пил. Просто в момента не знам какво да правя с живота си, а и цялата история с Марина ми разтакава фамилията.

Всичките ми колеги от университета са пълни изроди – признавам си без бой, че не знаех в какво се забърквам, когато кандидатствах – но Марина е баш изродът. Мислех си, че не е възможно да се учи скандинавистика сериозно, докато не я заварих да чете “Хавамол”-а на староисландски между две лекции. Впоследствие разбрах, че Марина говори и трите скандинавски езика (познанията ми по шведски тъкмо бяха стигнали до Jag heter Velislav), разчита руни на прима виста, смята да специализира два семестъра в Упсала и се надява да направи магистратура по лингвистика в Харвард. Ясно ви е защо никой не можеше да я понася, нали? Ако тя беше мюсюлманка, а не скандинавист, щеше да бъде в Ал Кайда. Щеше да бъде Осама Бин Ладен, мамка му. Да не пропускаш лекции също е някакъв вид тероризъм.

В интерес на истината, не бях много по-вървежен от нея. Нейният проблем беше, че живееше за следването си. На повечето купони човек можеше да я намери в кухнята, дори и след часа на наркомана, да разказва неясната биография на Егил Скалагримсон на всеки, който беше прекалено пиян, за да избяга. Моят проблем пък беше, че целият ми интерес към Скандинавия и древната й култура се изчерпваше с това, че по едно време слушах доста “Диму Боргир”. С една дума, нито един от двама ни не беше особено добър в уцелването на златната среда.

Рано или късно това трябваше да ни сближи. В края на първия семестър шведският ми не се беше развил отвъд вълшебните думички Jag heter Velislav, не бях чел “Сага за Нял” дори в превод, едва можех да дефинирам какво изобщо означава сага на прост език, а що се отнася до това откъде се бяха взели особеностите на скандинавската фонетика, можех само да се чудя дали това има връзка с въпроса защо шведите не могат да произнасят “ч”.

Две седмици преди сесията започнах да се притеснявам. За начало споделих с аверите от офиса. Камен поклати угрижено глава и каза: “Сложна работа, братле. Не можеш ли да се пишеш болен?” Илко ме покани да пуцаме Tekken у тях и да забравим грижи и тревоги. Съветът ми се видя много разумен и го разбих на три игри. Изпитите и неясната мисъл, че би трябвало да правя повече, или поне нещо, не ми излизаха от главата. Бяха като ухапване на някакво особено мазно и противно насекомо, което притъпява ума, но не спира да боли.

Обадих се на Марина една седмица преди сесията. Казах й, че имам страшна нужда от помощ и съм готов да се моля и на нея, и на професорите ни, за да вържа някакви тройки.

Тя дохвърча почти веднага с цял куп папки, които съдържаха записките й от всички лекции през семестъра, шведски разговорник (“Ако съвсем нищо не знаеш, тогава е най-логично просто да научиш наизуст най-основните изрази, номерът може и да мине, просто гледай, все едно разбираш”) и два учебника (“Тези са като за идиоти, вътре е само материалът от конспекта”).

Дните, които последваха, бяха по някакъв перверзен начин прекрасни. Марина беше решила да ми набие скандинавистиката в главата ако трябва с правата лопата, и самото количество неща, които се оказа, че успявам да запомня, ако съм принуден, си беше учудващо. Това момиче работеше като демон. Можеше да не спи, да не яде, да не излиза от къщи; беше издръжлива като Нео от “Матрицата”, а ентусиазмът й беше заразителен.

Когато изпитите започнаха, не бях затварял очи от три дни, мозъкът ми се беше изпържил от необичайно високата активност, а ръцете ми трепереха от свръхдозите ред бул, кола и турско кафе, с които се наливахме на всеки кръгъл час. Бях намекнал на Марина, че едно приятелче може да ни намери риталин или кока (за съсредоточаване), но тя не се запали особено по идеята.
Изпитът по шведски беше последен и беше единственият, който не изкарах. Бях зубрил съвестно разговорника, но не разбирах достатъчно, за да стопля какво точно ме питат, а и възпалените от безсъние очи, петдневната брада и общият ми вид на зомби в период на полуразпад не помогнаха много на каузата. Обаче нямаше значение, тоест почти никакво, защото почти всички, освен Марина де, бяха преебали поне един изпит, което значеше, че съм излязъл с чест от ситуацията и нямаше вече нужда да се чувствам виновен. Бях толкова екзалтиран, след като цялото ходене по мъките свърши, че на излизане от изпита хванах Марина и я помъкнах да празнуваме. И тя дойде, защото иначе нямаше с кого да излезе, с кого да крещи “У-ВОЛ-НЕ-НИ-Е” и “Е-ГИЛ-СКА-ЛА-ГРИМ-СОН” по улиците, с кого да пие водка направо от бутилката, да пее най- доброто от “Доорс” и да танцува в “Бекстейдж”, докато й капнат краката, I see you moving up and down, I see you turning round and round, hey baby shake, а да не мислите, че аз можех да правя тези неща с Илко или Камен, или с когото и да било, откакто се помнех? Да не мислите, че с толкова много хора съм се чувствал жив? Точно с Илко и Камен? Я пак помислете? Точно така, само с нея. Само с нея.

Когато излязохме от клуба, вече се разсъмваше; беше онзи тих половин час сутрин, когато София е нежна и идилична. Решихме да се приберем пеша и да гледаме изгрева, и да закусваме банички в една току-що отворила пекарна. Бях щастлив, без да има нужда да говоря за това, и целият свят ми изглеждаше чисто нов, тъкмо изваден от кутийката. Блестящ, по дяволите.

Ако щете вярвайте, но не й се обадих на следващия ден, нито на по-следващия. Изобщо не й се обадих. Отначало просто ме беше шубе; фантазирах за нея по цели нощи и се опитвах да уловя погледа й по време на лекции; после се мотаех с часове в двора на университета с надеждата да я срещна случайно, само за да видя отдалеч как тя се запътва към библиотеката с развяваща се на влажния градски вятър коса. Как умирах от копнеж тя да ме заговори, и от страх, че би могла действително да го направи, и от страх, че някой може да узнае, макар че всъщност нямаше нищо за узнаване. В същото време с всеки изминал ден ставаше все по-малко вероятно да я потърся, докато накрая не ми се събраха доста неща за вършене и наистина някак забравих цялата история.

Интересно нещо е това забравянето, впрочем. Най-бързо се забравят разни мечти, планове и неща, които стават трудно. Следобедите в офиса, три мейла, пет телефонни обаждания и и една таблица на ексел се броят за преработване и ескплоатация. Редим пасианси и пуцаме Tekken тайно от шефа, или пък шефът знае и не му пука, също е възможно. Секретарката му умира от досада от десет до шест и разнообразява деня, като чете “Космополитън” и се сваля с който е наблизо. Първо бяха нещо като гаджета с Камен, после се получи някаква неловка ситуация с Илко; явно се бяха забили на последното фирмено парти и цяла седмица гледаха един покрай друг. След това пък на мен ми падна сгода, помня, че беше някакъв идиотски горещ ден през лятото; бяхме отишли уж да пием по едно след работа и се напихме от две бири. И да, Марина ми мина през главата, но само за секунда, защото Марина беше далеч, а аз не съм ничий рицар. А и да бях, и Ерик Червения би забравил зелените брегове на Исландия и променливата благосклонност на повелителката Ран, ако трябваше да се мъкне на лекции по фонетика след тежка нощ в “Строежа”,и то на такива лекции, че дори не можеш да си спомниш проспал ли си ги или не, а и е все едно. Напълно е все едно, всичко.

В третия семестър дори на най-упоритите изроди вече им беше все едно чаткат ли норвежкия, или не го чаткат, помнят ли коя е била Аслауг, или са ебали и разликата, и преплитането на мит и реалност в сагите, и какво е бил цикълът за Тирфинг, и има ли почва у нас. Само Марина се движеше по някакви собствени планове, тъй сигурна в посоката, както умопобърканите мореплаватели, за които четеше непрекъснато. Целеустремеността й беше постоянен и непреднамерен упрек към останалите, и то до такава степен, че всички бяхме започнали да я избягваме.

Мене, от друга страна, никой не ме избягваше. От една страна, не предизвиквах гузна съвест у никого; и от друга страна, беше настъпил, как да кажа, залезът на илюзиите. Колегите бяха започнали да разбират някои неща. Например, че най-доброто, което студент по скандинасвистика може да направи с блестящите си познания, е да започне в някоя спедиционна фирма, която има бизнес с Швеция или Дания (в София са три). Както и, че в България академичната кариера е малко по-сложен механизъм за производство на алкохолици. Както и, че по всяка вероятност тях точно ги чакат години на полуквалифициран секретарски труд. Някои вече бяха ходили и в Швеция, Еразмус или някой тримесечен стаж, и бяха разбрали оше интересни неща. Например, че и в Швеция не живеят викинги. Например, че полицията идва, ако си отвориш бира на улицата (освен ако живееш в гето. Тогава идва местният ислямски фундаменталист). Например, че човек на първо време е никой, и не става веднага Златан Ибрахимович. Ей такива неща.

Не че искам да се хваля, ама на мене тия работи ми бяха ясни от много отдавна. В офиса ми бяха вдигнали заплатата, което значеше, че официално принадлежа към щастливата група на онези, които имаха “стабилна работа”. Изведнъж аз бях оправно момче с бъдеще, младеж, на когото всеки би дал ипотечен кредит, кола на изплащане, телефонния номер на сестра си – някакъв шанс, най-общо казано. Изведнъж дойде един осми декември, за който целият випуск започна да се готви съвместно. Кой знае защо ни беше треснала братската любов и заедно с нея страстта по организирането на безсмислени събития, та накрая организирахме събиране за чудо и приказ: щяхме да празнуваме в “Син Сити” и, разбира се, да се освиним. Имаше, разбира се, и хора, които твърдяха, за протокола, че не обичат чалга. Не им обърнахме внимание, защото знаехме, че ще дойдат, и така и направиха, до един. Освен Марина, де, но тя някак си не се броеше.