автор: jeck

Така както бях израстнал в романтичната компания на книгите - чак някъде като студент в Русе - II-ри, III-ти курс (23-24 годишен), започнах да усещам, че се приближават реалностите. Започнах да се замислям какво ще представлява бъдещето ми: “Забиване в някой цех на фабрика или завод и 8 часа и половина на ден там? Ами ако е отегчителна работата, ако се чувствам неудовлетворен?”
Върнах се веднъж в Сливен, поисках от баща ми да ме насочи да попитам някъде да сключа договор с някой завод - да започна работа там след завършването ми, а те да ми плащат стипендия. Не толкова заради стипендията, въобще не заради нея, а за да видя, да знам със сигурност къде ще работя, да придобия представа за бъдещата си работа, някак си да се захвана за нея поне в представите си - за да мога да продължа и завърша образованието си в Русе, което усещах доста формално, книжно, просто сякаш бях някъде във въздуха, не усещах смисъла, същността на това, което правя там. Да почувствам осезателно бъдещата си работа - имах голяма нужда от това, да видя мястото на което щях да прекарам трудовия си живот (поне така си представях тогава нещата).
Баща ми не посрещна това мое желание за договор за стипендия от предприятие с особено въодушевление - не се зае и особено да ме разубеждава, само ми каза: “Защо ти е тая стипендия? Изминала е по-голямата част от следването ти. Като завършиш, има време свободно и спокойно да избираш мястото на което да работиш... ”. (Сигурно съветът му е бил за добро - си мисля сега, когато съм опознал повече своята вечно колебаеща се и волнолюбива натура... Също си давам сметка, че баща ми не е гледал романтично, а по-реалистично на нещата - че мога да се набутам някъде, където няма условия за творчество, напротив - да се налага да се подчинявам на глупави началници и пр.)
В моето студентско ежедневие усещането за неудовлетвореност растеше.
Въображението ми се задушаваше - имах нужда да развивам и дискутирам идеи, да разрешавам проблеми и да измислям творчески решения, които да виждам приложени някъде, да удовлетворявам интереса си към хората и в областта на хуманитарите науки - психилогията, философията... Политикономията ми беше изключително интересна и ме заинтригуваше с големите абстракции, с които боравеше, но и с връзката си с човешките животи, с важността си в тогавашния момент, когато беше деформирана в услуга на режима.
Другите, техничарските предмети ме отегчаваха - особено където преподававателите не бяха на ниво (а така беше при повечето от дисциплините). Някои грешаха формулите които пишеха по дъската (въпреки че ги преписваха от учебници). Друг диктуваше лекциите дума по дума - така в проължение на един учебен час успявахме да запишем едва 3-4 страници текст - като първолачета, а после трябваше просто да зубрим написаното - без разбиране, без вникване в същността на материята...
Студентите наоколо си траеха и се бореха (съвсем прагматично) да издрапат до дипломата, но аз се задушавах в тази атмосфера...
Любимото ми място беше читалнята, библиотеката на института, където прекарвах дълги часове в четене на книги по психология, философия, политикономия. Укорявах се често, че съм много безволев човек, та да не мога да бъда един отличен студент, вървящ в крак с материала (“За какъв ли праз е трябвало да бъда примерен студент? “ - мисля си сега...)
Даже смятах, че причината да не мога да привикна към института са мои психични затруднения...
По-горе обясних как в Сливен потърсих съвет от един психиатър, познат на моя приятел Павел, във връзка с моите лутания относно Русенския институт, в в който уча, но не се чувствам на мястото си и не знам дали не е по-добре да сменя института и сферата в която следвам с хуманитарна. Тогава той ми подаде някаква насочваща идея с думите: “Правиш ли разлика между цел и смисъл на живота?” (Която едва сега схващам... като: “Няма идеални неща. Живеем в материален свят... Животът не ни дава идеални неща и трябва да отваряме очите си и за реалностите, да сверяваме идеалите си тях... ”)
Друг път ходих в психодиспансера в Русе, приемаше главният лекар - и като поговорихме той, мислещ човек, разбра че имам трудности, но и че се стремя да си ги изясня, че ме тегли надругаде (извън техниката). Но не се нае да ми дава съвети. Премълча отговора на въпроса ми: “Не е ли по-добре да напусна института?” (Сега си давам сметка, че той е видял в мен мислещ и искрен човек, изглежда не много често срещано явление около него и се отпусна да споделя неща, които го интригуваха. Предписа ми “Реланиум” със съвета да го използувам само в краен случай, (даже по-желателно да не го използувам - и аз не си го купих въобще).
Препоръча ми някои статии по психология и психотроника (наука за паранормални психични явления и една повест на руския (преди революцията, а след това - съветски) писател М. Зошченко: “Повест за разума” - отпечатана беше последователно в няколко броя на списание “Пламък”.
Повестта много ми допадна... От нея разбрах как при преодоляване на психическите си затруднения Зошченко е достигнал до нови духовни хоризонти, че при тази борба със себе си човек достига до творчески постижения... Както казва за повестта Горки: “Не знам дали това е научна психология, но определено е творчество, изкуство... "