автор: verginov

Let me tell you about my life
Let me tell you about my dreams
Let me tell you about the things that happen
Always real to me

Лятото на 1987

В слънчевото юнско утро, щастлив петокласник забързано влиза в класната стая. Бяла риза, поизтъркани джинси, пионерска връзка на която е прикачена значка на Димит... на Еди! Предишната вечер значката е измайсторена с голямо старание - почти като истинска е - от скъпите, само като се вгледаш повече разбираш че не е оригинална...
Няколко момчета, начело с отрядния председател веднага се скупчват около него, разглеждат ухилената физиономия на Еди, хвалят "майстора" и след обещание, че ще им направи по една и на тях, всеки забързано отива на мястото си.

"Клас - стани! Клас - мирно!"

По средата на часа, докато няколко съученици с неоформени срочни оценки се потят над задачите пред черната дъска, петокласникът, с пламнал поглед, разказва шепнешком на приятелчетата от съседните чинове за концерта на Айрън Мейдън, който е гледал вчерашния ден... Разказът внезапно е прекъснат от строг глас - "Бележниците! И напуснете часа!"...

Учителката събира подадените и поуръфани книжки и се вторачва в значката на пионерската връзка... след кратка поучителна тирада включваща предимно поизтъркани клиширани фрази, значката потъва в учителския джоб, а петокласникът, заедно с двама трима съученици излиза с наведена глава от стаята.

Към обяд момчето се прибра вкъщи, и поплака - мъничко...

Лятото на 2007, 4 юни преди обяд:

Кисна в офиса и се опитвам да си свърша работата. В ушите ми дъни Мейдън... вече втори час не съм си махал слушалките. Не мога да се съсредоточа върху нещата които чета, очите ми през 30 секунди поглеждат часовника, чувствам се като caught somewhere in time... Искам вече да е "довечера"! Искам да съм там, на стадиона и никъде другаде! Искам часа на срещата ми с Девицата да настъпи...

Лятото на 2007, 4 юни след обяд:

Тръгвам доста по-рано от работа и с учестен пулс се отправям към един далечен квартал, на един позастарял стадион, за да застана пред една притихнала сцена и да чакам - там имам среща... "довечера" вече е с половин дневна светлина по-близо.

Лятото на 2007, 4 юни вечерта:

...The clock is fast. The hour is near.
Eventful past is everclear.
My life is set. The time is here...

Срещата...

Пулсираща червена светлина и всеобгръщаща музика, Вагнеров апокалипсис, интерлюдия... Сърцето ми ще се пръсне, чувствам се нереален, малък, незначителен, усещам само как една стара, стара мечта изживява последните си секунди, и всеки момент ще се роди незабравим нов спомен... Тук ли съм? Идва ли?

Мощен възторжен рев на десетки хиляди гърла ме пренася в Different World...

...I feel a little lost
A little strange today...

Крещя, нищо друго не мога да направя. Те са тук! Опитвам се да осъзная факта, че пред мен е най-любимата ми група, това наистина са Дикинсън, Харис, Нико...

...Tell me what you can hear
And then tell me what you see...

Не знам на къде да погледна, звука се превръща в материя, материята е меняща се светлина, всичко се размива... плача...
Към края на първото изпълнение успявам да се взема в ръце. След десетки години чакане, светът вече е наред!

Басът на Стив дава началото на следващото парче, към него се присъединява и Дейв Мъри, Нико забива, Брус запява и втората порция див екстаз е сервирана - за нас, For the passion, for the glory, for the memories...

Въздухът е звук - мощен, здрав, мейдънски, останалото е сцена - впечатляващи ефекти, менящи се ярки светлини и извисяващата се фигура на Еди под който 6 велики музиканти, се раздават напълно, тези шест, сътворили легендата в Хеви Метъл жанра и които ни правят участници в нея тук и сега!

А пред тях е публиката, пред тях са хиляди фенове - млади, застарели, стари, но всички еднакво погълнати от магията на шоуто, чакано дълги, дълги години. И все пак, искам още нещо, нещо легендарно, нещо познато и емблематично. И тогава дойде

The Troooooopeeeeeeeeeeer...

Щях да умра! Не от мускетите на атакуващите, за които Брус пееше, не от внушителната графика на Еди, понесъл британския флаг, а от реалността на случващото се, от това, че на няколко метра от мен Дикинсън развява United Jak, облечен в стара военна униформа и аз пея наизустения от толкова години текст с него, както и с хилядите около мен...и този път всичко е реално, a не само по телевизията или на монитора на компа!

А това бе само началото на истинското шоу, началото на поредицата от най-известните и най-добри парчета на групата. И всичките се изпълняват с толкова хъс и заряд, сякаш не са минали десетки години от създаването им, а са сътворени вчера. Безспорно мотора на групата се казва Брус Дикинсън - стана ясно защо е сочен за един от най-добрите изпълнители на живо, както и за един от най-великите фронтмени изобщо. Стана ясно защо е легенда...

...Please, tell me now what life is..?

Поредните тракове от новия албум, поне според мен най-добрите. Да, доказателство, че не всичко е само стара слава - бандата е жива! The reincarnation of Benjamin Breeg си е чиста класика с марка Iron Maiden!

Woe to thee Oh Earth and Sea...
Замръзнах...и тогава пък и сега, като си спомням. Незнам какво да напиша... Само мога да кажа, че видях изпълнение на "The Number of the Beast" на живо и... What did I see can I believe that what I saw that night was real and not just fantasy.

Притъмня... Някога да сте се страхували от тъмното?
Още с встъпителните рифове на Fear of the Dark, се поуплаших... ама не от тъмното, а за себе си. Уплаши ме чувството на нереалност, което се стовари върху мен заедно със тежестта на убийствения саунд, невероятната радост и великото удовлетворение от това, че започва най-известното и обичано парче на групата - или накратко казано - най-страшното! I have a constant fear that someones always near... да, точно така, сърдечния удар беше съвсем близо...

...Oh well, wherever, wherever you are,
Iron Maiden`s gonna get you, no matter how far...

Стив Харис - човекът, създал групата и написал повечето песни в характерната си поза с баса напред, сякаш ще ни изпозастреля... всъщност точно това прави, всеки тон изсвирен от него се забива в полудялата публика като куршум... малко по-встрани Яник Гърс прави еквилибристики с китарата си - да се чуди човек кога и как успява да изсвири нещо, от другата страна - спокойствието на бандата - Дейв Мъри, солист в Айрън Мейдън от самото и създаване и малко по-назад с леко небрежарски вид и изражение Ейдриън Смит допринася за яката тресня. Някъде най-отзад, зад солидната камара от барабани е Нико МакБреин - незнам как е като боксьор, но определено е велик барабанист. А Брус? Той е навсякъде...

Scream for me, Sofia! SCREAM FOR MEEEEEEEE...
Крещим... куфеем, пеем... Взрив от възторг посреща Еди, който излиза на сцената, качен на танк!

2 минути преди полунощ... Краят е близо.

Всеки човек има неща, на които държи, които обича, харесва и винаги прави с удоволствие. В живота на всеки човек има и някоя песен, която го е съпътствала през най-хубавите му моменти, през радостите му, ученическите години, студентските купони, заключила в себе си отрязъци време, за които винаги си спомняме с леко меланхолично удоволствие, когато сме сами, или с възторжен смях, когато сме с приятели...

I`m waiting...

Ейдриън Смит слага край на очакването, започвайки интрото на Hallowed be Thy Name...
Тук е мястото, където емоциите не могат да бъдат описани и преживяното не може да бъде разказано.

...Somebody please tell me that Im dreaming
Its not so easy to stop from screaming
But words escape me when I try to speak
Tears they flow but why am I crying...

Аз съм човек, минал 30-те... и плаках - мъничко. Понякога някоя и друга мечта умира, понякога последните й минути са най-запомящи и грандиозни - гръм, трясък, невероятно шоу и точно тогава заживяват спомените. Но както знаем, това е A Matter of Life and Death.