автор: Chugra

Влязох в стаята и пресилено силно ударих вратата, беше без да искам разбира се, от нерви. Човекът, пред който трябваше да се представя и да дам интервю беше по-страшен от колкото ми го описваха,
та следователно се панирах още повече и веднага започнах да говоря:
- До-добър ден, господин Айрън! Аз, такова, съм новият кандидат за... – и още тук бях прекъснат.
- Ясно ми е за какво си дошъл... – отсечено каза той. После сложи ръце на бюрото си и ме фиксира с един пронизващ поглед, бавно наклонявайки глава на дясно, като куче което ме проучваше страх ли ме е и дали да ми скочи на врата. Така стояхме около 30 секунди в пълна тишина. Аз стоически се бях загедал във вратовръзката му, опитвайки се да изгелждам по-малко напрегнат. Топлото време не ми помагаше, по лявата ми буза тръгна капка пот.
- Добре – каза рязко той, та чак се сепнах – взимам те. Иди при Мери за документите и започваш от утре. Поздравления. – каза сухо той и аз разбрах по погледа му, че е време да напусна офиса.
Излязох от импровизирания кабинет директно в склада и се запътих към бюрото до входа, където секретарката Мери припряно разлистваше някакви формуляри. Още не бях стигнал до нея, когато тя вдигна поглед към мен:
- Ето, това е което трябва да попълниш и после официално си наш служител – усмихна ми се тя дружелюбно подавайки ми няколко листа хартия.
- Ама вие от къде знаете, че ми дадоха работата? – попитах леко озадачено аз.
- Познавам шефа от доста отдавна – намигна ми тя. – Работя тук от както отвориха фирмата, а това са вече 15 години.
Взех документите и ги попълних набързо. Първата приятна формалност в живота ми. Подписах се където трябваше, Мери удари няколко печата и аз доволно си тръгнах. Радостно си подсвирквах докато се отдалечавах от склада за кафе на Роджър Айрън. От утре ще съм носач на чували със кафе! Усмихнах се при тази мисъл. А и нали точно от тук тя минава всеки ден за работа. Ще я видя пак, а какво по-хубаво! И най-после съм с работа, тя ще се зарадва! Ще ми прости и аз ще бъда нейното работно момче... Ще я заведа и в Париж, и на сноуборд в планината, и на бънджи, и където поиска...
Така хубаво се бях замечтал...
- Хеей! Внимаваай! – изкрещя ми някой прекъсвайки унеса ми.
Обърнах се, за да видя тъмнозеленото петно и да чуя клаксона, но беше късно. Изхвърчах 10тина метра.

. . .

- Аз съм лекар! Отдръпнете се!
Някой се надвеси над мен. Чувах много приглушено, че ми говори, но не разбирах нищо. Погледа ми се замъгли. Бяла светлина ли? Не ви искам бялата светлина... ето виждам лицето й...
- О, горкото момче... Поне умря с усмивка.