автор: amadeus

Няма спасение. Това е ясно. Колкото и накъдето и да тичаш, не можеш да избягаш. Изминах стотици пътища и нито един не ме отведе никъде.
Не намерих ни поточе, ни езеро - в потока да утоля жаждата си, в езерото да се огледам. Затова през цялото време пих горчилка и се оглеждах в очите на другите. Останах жаден и объркан, но насред милиарди ръце, протегнати към небето за надежда, моите сочеха земята, твърде уморени от тропане по заключени врати.
Няма спасение. Не остана път непреброден, а знаците по пътя така и не разпознах. На глупака не е съдено да види истината.
Спасение от какво ли? От безсмислието, от смазващата еднаквост на битието. Колкото повече се отдалечава спасението, толкова повече нараства страхът, че живея напразно - без да съм успял да сторя нищо значимо, без следа.
Ами ако тетрадката на Съдбата е била празна на моята страница от самото начало и дните ми си останат само едно бяло петно?