"А беше една възхитителна къща..."
Петър Анастасов
А беше една възхитителна къща,
която танцуваше с моето завръщане.
Обувки на прага...Как заиграваха...
И аз не зная какво си представяха.
Дали по резитба, или по гроздобера,
дали зиме, но тука ще намеря
топлота без еквивалентно слово.
Помня вечерта посиняваше като олово,
мама простираше ръцете си бели
и аз ликувах без дума да обеля,
а татко цигара кротко ще свие,
ще каже: Дъще, пак сме си ние…
Но вече ги няма…
И брат ми при тях е…
С дъждовни сълзи заплаква стряхата…
И аз, самотна
като къща, в която не дишаникой,
до оградата чакам и викам, викам…
Дали ще чуе някой
и дали ще може
да опише моята мъка, Боже?!