...А бяхме млади! А сякаш и светът беше по-млад. По-наивен. Поне така изглеждаше. И ходехме на летни пионерски лагери на море. През деня на плаж, вечер-на дискотека. Лагерна дискотека под открито, звездно небе... И диско до дупка-Modern Talking, Duran Duran, Jason Donovan, Sandra...
Каките и батковците се клатеха под ритъма на диското, а ние, дребните, гледахме отстрани с широко отворени уста и очи. Ех, да можехме да танцуваме до онази руса кака с красивите сини очи! Да можехме да я поканим на блус, както тогава наричаха рок баладите. Да сме близо до нея, на един дъх разстояние, очи в очи. Та да може най-накрая да ни забележи, че съществуваме, че сме безпаметно влюбени в нея... и затова я гледаме толкова странно. Но не-ние бяхме 3-4-ти клас, а тя-8-ми... Къде ще се занимава с нас. "Айде чупка, детската градина!".
Чупка, чупка, ама детската градина не се отказваше. Следвахме я неотлъчно, като глутница кучета, гладни за трохичка случайно подхвърлен, небрежен поглед... И всички чакахме дискотеката. Не заради диското, а заради онзи момент, в който започваше блуса. Живеехме за него... Диджеят го обявяваше по особено драматичен начин. Изгасваше светлините и казваше: "А сега...". И правеше кратка, но напрегната в очакване пауза. След което, с малко пресилена, служебно отработена, но ефектна еуфория, обявяваше заглавието на песента: "Скорпиоооонс и Стил лавин юююю!". Започваше баладата- "Still loving you" и дансингът опустяваше за един миг, докато се намерят куражлии да поканят каките на блус. Ние настръхвахме в очакване , кой ще покани нашата кака. Наблюдавахме как поредният нахакан дръвник танцува с нея , без да заслужава повече от нас любовта и.
Притаили дъх, с още по-широко отворени уста и очи, съпреживявахме това, което изживяваше дръвникът, дръзнал да покани на блус нашата Дулсинея. Изживявахме всеки поглед, пълен с копнеж, всяко случайно и неслучайно докосване на телата, свенливо сведените очи, скритата усмивка, неуловимият трепет на миглите, грациозната линия на женското тяло, което пулсираше от нежно вълнение... И цялата тази игра на нашето въображение, това мислено идентифициране и проекция на себе си в образа на онзи другият, който танцува с красивото момиче.
Цялото това вълшебство щеше да е невъзможно без музиката на Scorpions. Тя беше толкова чувствена и ранима, толкова концентрирано въздействаща, че правеше невъзможното, възможно. Сътворяваше една красива, паралелна реалност, почти достоверна, като емоционално усещане, в която можеше да се докоснеш до романтиката-от плът и кръв, жива и истинска. И можеше да повярваш, че това наистина ти се случва и ти се е случило.
Че наистина си танцувал с Любовта, с Поезията, с Мечтата, с Копнежа, с Младостта... Защото за всичко това пееха Scorpions и романтиката беше жива!