Вечерта се спуска нежелана,
мята над земята тишина,
а Луната като бяла рана,
трънче във небесната пета
рови с острието си душата
сякаш, че и търси същността.
Ехото се шмугва като вятър
в кротките цветя и любовта.
А сърцето плюе кръв сърдито
и не вярва, че така боли.
Утро хапе смисълът с лъчите.
Мракът рони не звезди - сълзи.
Локвите сами се утаяват
примирени, че калта е в тях,
за полезност те не се надяват,
изкупуват явно своя грях.
Само незаспиващи очите,
тъжно се надбягват с мисълта.
Болката горчи като следите,
че съдбата всъщност е съдба.