„Аз съм от друго място”, каза момчето и ме погледна по някакъв смущаващ начин, сякаш не гледаше мен, а целия Свят. Лицето му беше неясно, сигурно защото попадаше точно в сянката на колонката между предната и задната врата.
„Как се казваш?”
„Казвам се Фруктус. Аз съм от друго място”, повтори той. След това бръкна в шарената си торбичка и извади нещо, което приличаше на завит в целофанче бонбон за смучене. „Заповядайте!”
Не обичах да ям „смучещ” бонбон – никога нямах търпение да го изсмуча до край, схрусквах го и малки, остри парченца захар се забиваха между зъбите ми и предизвикваха болка на местата, където емайлът беше изтънял. Имам слаби зъби.
Но пък точно тогава имах и гаден вкус в устата.
Взех бонбона с дясната ръка, като с лявата продължавах да стискам волана. Успях да развия шумолящата обвивка и го пъхнах в устата си...
***
„Сега ти си от друго място!”
Фруктус се засмя, а усмивката му обля планините наоколо с нежна, оранжева светлина. Той ме погледна по онзи, същия начин, но той вече не ми се струваше странен. Сякаш на това място беше нормално да те гледат, сякаш си целия Свят.
„Защо ме гледаш така?”, попита ме Фруктус и отново се усмихна.
„Ъъъ, аз ли?”, смутих се. „Всъщност ти ме глед... Да, прав си... Ами не знам, някакси приех, че си момче, а сега, на тази светлина не съм сигурен. Може би не бях видял добре лицето ти...”
„Няма значение.”
„Не, наистина, извинявай – не исках да те обидя.”
Фруктус наклони глава на една страна и зелената гора върху оранжевеещият хълм зад него сякаш проследи с дъх движението на щръкналия, светлокафяв перчем.
„Имам предвид”, каза той, „че наистина няма значение. Аз мога да бъда каквото си пожелая.”
Стана ми топло. Все още не исках да питам нищо, защото обожавам морето. Звучи странно, но мога да обясня. Обичам водата във всяка нейна форма. А точно в онзи миг, сред оранжевите хълмове, се чувствах както когато бях дете и родителите ми ме водеха някъде на морска ваканция. Знаех, че с всяка изминала минута ми остават все по-малко горещи, морски вдишвания, но никога не питах колко още остава – струваше ми се, че въпросът допълнително щеше да съкрати прекрасното изживяване.
Заваля ситен, прохладен дъждец. Погледнах небето. Нямаше никакви облаци, затова пък точно над нас се виждаха няколко малки, тъмносини езера със зелени брегове, които се сливаха с небето. От езерата се отделяше тънка, синкава мъглица, която се спускаше по спирала и достигаше до земята във вид на ефирен дъжд.
Не се сдържах.
„Какво е това място?”, попитах.
„Това място...”, повтори като ехо Фруктус, после ме дръпна за ръката и рече: ”Ела!”
Двамата се затичахме нагоре по хълма, а под нас меката, блестяща трева пружинираше приятелски. Без никаква умора достигнахме най-високото място. От там пред нас се ширна безкрайна земя със зелени гори и оранжева трева, поляни и красиви, заоблени скали, а над всичко това блестеше небе с разпръснати тук-там езера.
„Представям ти”, тържествено вдигна ръка Фруктус „Твоя Свят!
Не съм сигурен, че мога да опиша какво точно усещах в мига, в който видях и разбрах всичко. Все пак това, което усещах, го усещах ТАМ, а едно усещане може да бъде описано само като част от онова, което го заобикаля, а онова, което ме заобикаляше, не може да бъде описано на никой друг. То е като да разбереш, че ти си онзи, който трябва да разбере теб самия. Беше прекрасно.
Внезапно обаче ме обзе едно смътно притеснение, един надигащ се страх, който бе съвсем не на място в онзи свят на небесни езера.
„Фруктус”, рекох,”но ти каза, че съм от друго място! Как тогава е възможно това да е Моят Свят?”
„Там е цялата работа”, каза тихо той, наведе глава и ме хвана за ръката, а неясното му лице на момче или момиче за пръв път сякаш се нарисува в тъга. „Хората избират да не живеят в своите светове. В началото, докато са деца, изкуствения свят, който човеците са изградили, е техния „друг свят”. Но с годините той става основен, става света, в който те остават и така те забравят Своя Свят. Така, ако някой ден се върнат в Своя Свят, те вече са от Друго Място...”
Мълчах. Усещах как по лицето ми се стичат капчици, навярно от небесните езера.
„Има ли някакъв начин...” започнах, но усетих невъзможността на въпроса си и не го довърших. Фруктус стисна ръката ми.
„Не тъжи.” Гласът му беше успокояващ, сякаш аз бях детето. „В Твоя Свят винаги остава част от теб. Просто трябва да не забравяш за нея.”
Оранжевото небе започна да посивява. Езерата се размиваха в собствения си дъжд. Появи се някакъв звук, сякаш от далечен автомобилен двигател.
„НО АЗ ОЩЕ НЕ СЪМ ГОТОВ ДА СИ ТРЪГНА!” изкрещях...
Последните думи, които чух, докато лицето на Фруктус се превръщаше във вода, бяха „Не се бой! Само не ме забравяй! Използвай подаръка...”
***
Събуди ме издрънчаване – явно бях уцелил дупка на пътя. Заспиване на волана – ужасът на всеки опитен шофьор. Автомобилът се носеше по междуселския път с равен, монотонен шум, точно с разрешената скорост. По пейзажа и табелите разбрах, че бях изминал над петдесет километра, за които нямах никакъв спомен. Само бях чел за такива случаи, но до този момент бях смятал, че са някакви шофьорски легенди. Явно, дори и при заспало съзнание, подсъзнанието е способно да поеме контрола и да спаси живота на човек. А и този сън с оранжевите облаци – щура работа.
Разтърках очи, изпънах гръбнак. Усещах необичаен вкус в устата си. Недалеч напред се мярна отбивка и аз бавно намалих. Трябваше да поспя, да поспя истински поне час. Гумите изхрущяха върху макадама на тясната ивица за спиране и зад колата се вдигна лек облак прах. Разкопчах колана и посегнах за освежаващите кърпички, които държах в жабката. Чак тогава на седалката до шофьорската забелязах странната, везана торбичка, от която се бяха посипали шарени бонбони...