Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 382
ХуЛитери: 0
Всичко: 382

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДауни
раздел: Разкази
автор: YouNeedLobotomy

Дауни беше уморен от хора, които искат да му помагат.
Малките им гладки мозъчета не осъзнаваха всички опасности, които го грозяха навън. Отнасяха се ужасно неразумно с техните си безсмислени животчета, но защо искаха да поучават него как да се отнася със своя. Не искаше да излиза толкова късно, дори не искаше да гледа през прозореца толкова късно. О, навън стават странни неща в тези часове. И не става въпрос за онези обикновенни ужаси, за които говорят по новините. Можеха да ти се случат много по-страшни неща от това да те застрелят на улицата. Фотьойлът на Дауни беше в центъра на стаята, достатъчно далече от всеки прозорец, а прозорците бяха здрави и високи. Да... той се бе погрижил нищо да не може да влезе вътре. Неговият дом беше неговата крепост. Имаше 2 врати и двете от най-скъпите и здравите, които можеха да се намерят, но това нямаше значение когато бе навън. Мразеше Ерик!
Навлече бързо и нервно старото си, миришещо на препарати против молци сако, прибра тежкия си железен кръст в левия джоб и взе газовия пистолет от чекмеджето. За момент по лицето му пробягна детски жална гримаса и той изхлипа, но след това се окопити, отключи вратите и излезе. Не ги заключи, за да може да влезе в дома си по-бързо на връщане. И тръгна. Ерик вече трябваше да е на гарата. Ужасно! Ужасно! Ужасно! Не искаше да излиза! Не и в тези часове! По очите му избиха сълзи. ЗВУК! ЗАД НЕГО! ЧУДОВИЩЕН СМЯХ! Дауни скочи и някак кръста се беше оказал в ръката му. Бяха деца. Гонеха се и се смееха. Дауни дишаше тежко и измъчено.
-РАЗКАРАЙТЕ СЕ ОТ ТУК! МАЛКИ БАЦИЛИ! НЕ ЗНАЕТЕ ЛИ КОЛКО Е ЧАСЪТ!- Хилавия, прегърбен мъж се затича към хлапетата, а те се разбягаха с писъци.- АКО ВИ ВИДЯ ПАК ЩЕ ВИ УБИЯ! КЪЛНА СЕ!
Старецът отново тръгна към гарата. В града се случваха странни неща по това време на годината. Преди две зими старият Уилкинс изчезна безследно, не откриха и косъм от него. Преди три изчезна момчето на оная баба госпожа Финигън, а после и тя умря от мъката. Преди четири сякаш се изпари сприхавия старец, който живееше до бръснарницата. Носеха се легенди, че нещо слизаше от планината да ловува, точно в тази част от годината. Имаше много по-ужасни неща, които можеха да ти се случат от това да те застрелят. А улицата беше толкова тъмна и тиха и самотна и таеше спомени за хиляди извращения. Хърбавия човек тичаше колкото му позволяваха краката, въздухът смразяваше дробовете му, а лицето му изразяваше стотици години агония. Животът не е нищо друго освен страх от смъртта. Нещо можеше да изскочи зад всеки ъгъл покрай, който минаваше Дауни. Всяка врата можеше да се разбие и две нечовешки ръце да го завлекат в адските царства на мрака. Всеки сантиметър криеше милиони начини за убийството му. ЗВУК! ЗАД НЕГО! ЧУДОВИЩЕН СМЯХ! Дауни падна на колене и зарева като малко дете.
-Не, не, не, не остави ме! Остави ме ! Не ме убивай! Недей! - Поток от сълзи се стичаше по изкривеното старческо лице на мъжа.- Моля те! Моля те!
-Но старче какво толкова ценно намираш в живота си.- Последва дрезгав почти човешки смях.
Хърбавият мъж трепереше и се задушаваше от плач. Не можеше да събере смелост да се обърне и да погледне зад себе си, но усети как два дълги, слаби и леденостудени пръста сресват косата му, зад ухото. Изведнъж цялата вселена млъкна, всичко застина в пустинна тишина и старецът продължи да чува само тихото потракване на зъби до ухото му.
-Не ме убивай! Моля те!- Дауни дишаше на пресекулки. - Аз съм кожа и кости за бога! Не ти трябвам!
Мразовит дъх докосна ухото на Дауни. Точно зад него стоеше нещо, за което не даваха по новините.
-О, жесток свят.- В ухото на старецът заотеква ироничен дрезгав смях. Дауни усети как до врата му се докосват десет ледени пръста и започват да клатят главата му напред, назад и той захлипа още по-неудържимо, а смеха в ухото му не спираше.- Ще трябва да се задоволя с теб кокалеста, вечерю.
-Не!- Изплака самотникът.- Чакам човек! Чакам човек! Едър ! Целият е във вкусно месо. Огромен е! И ще мине оттук! Няма смисъл да изяждаш мен!- Щракване на захапка. Още едно. Ледените пръсти притиснаха врата на Дауни по здраво.
-Така да бъде старче. Ще чакам. И по-добре да не лъжеш.- Пръстите се махнаха от врата на самотника и той задиша учестено. Стоя на колене още две минути и после стана и се заоглежда. Нямаше никой и той тръгна към гарата, колкото бе способен по-бързо.
Трябваше да спре да реве, за да не се издаде. Пустите къщи го заобикаляха безмълвни.
-Дауни! Чакам те вече час на тоя кучи студ!- Старецът не каза нищо, само отиде, хвана под ръка огромния мъж и тръгна колкото можеше по-бързо към дома си.- Няма ли да кажеш нещо старче?- Дебелакът го погледна ухилен.
-Върви!- Всяка крачка бе очакване. Всеки момент върху тях щеше да се хвърли нещото и да убие Ерик със замах. Хърбавия мъж само се надяваше да остави него жив. Зад всеки ъгъл чакаше начин за убийство. Какво друго е живота, освен страх от смъртта?
***
Бяха пред къщата на старецът и той се заогледа неразбиращо. Ерик още бе до него и бе все така нелепо усмихнат. Дауни се прекръсти, отвори вратите и влезе в къщата си, а Ерик влезе след него, след това старецът заключи усърдно.
-Ерик. Трябва да ти кажа нещо.- Каза строго Дауни.
-И аз на теб.- Дебелакът погледна съчувствено към прегърбения, хърбав и пребледнял от страх мъж.- След две седмици е коледа, а ти за поредна година седиш в тая проклета къща. Мисля, че е време да преусмислиш живота си старче! Навън има прекрасен свят, който само чака да го опознаеш. Ела да те видим най-сетне ! Не си напускал града от години, а като гледам тука не правиш нищо освен да гниеш в стаята.
-Глупак! Слушай ме сега! Навън обикаля нещо! Слиза от планините по това време на годината! Идва на лов Ерик! На лов!- В погледът на дебелака бяха примесени съчувствие и насмешка. Дауни отиде и седна на фотьойла си в центъра на стаята. - Нападна ме и щеше да ме убие, ако не бях...- Старецът се задъха и се изкашля болно.
-Въобразяваш си чичо. - Никога не го наричаше така въпреки, че му бе именно такъв.- Страха те е подлудил.
-СЛУШАЙ МЕ! Нещото щеше да ме убие! Беше ме хванало, но му казах, че ще дойде друг по-едър от мен. ТИ ! Ако излезеш ще те убие! То те чака Ерик!
Небето се прониза от писък, старецът потъна в фотьойла си и лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Младежът се стресна и се засили към прозореца.
-НЕ! НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ ДО ПРОЗОРЕЦА!
-Спокойно старче. Децата са-играят си.
Дауни се засили бесен към вратите и завика през тях.
-МАЛКИ БОКЛУЧЕТА КЪЛНА СЕ ЩЕ ВИ ИЗТРЕПА АКО НЕ СЕ РАЗКАРАТЕ ВЕДНАГА!- Децата се разбягаха и хърбавият мъж се върна в безопасния си фотьойл.
-Станал си ужасен човек.- Въздъхна Ерик. - Нося ти нещо.- Момчето извади огромна кутия и свали раницата, която носеше със себе си. Подаде кутията на стареца.
-Какво има вътре.
-Отвори и ще видиш.
Дауни преглътна и отвори кутията. Беше пълна със снимки на щастливи хора. Прекрасната му дъщеря бе там и бе широко усмихната. О, откога не я бе виждал. Беше толкова красива, изглеждаше точно като майка си. Дядото инстинктивно сви устата си в усмивка. Толкова му липсваше. И внуците му. Рон и Лиза, момче и момиче. Никога не ги бе виждал, а вече бяха на шест и седем. Наистина ли беше толкова страшно навън, че да не си струва риска да ги види? Сигурно бяха много диви. Имаха снимки на цялото семейство, всички бяха прегърнати и всички бяха там. Освен той. Наистина ли риска не си струваше?
-Липсваш ни чичо.
Лицето на Дауни се сбръчка.
-Но то е навън Ерик... ако излезеш ще те убие. А и не гледаш ли телевизия? Всеки ден стават толкова ужасни неща Ерик. Всеки божи ден! Как да излеза в този хищнически свят.
-Знам, че светът може да е опасен, чичо, но може да бъде и толкова красив. А и ти си толкова богат. Пропускаш възможност, която не всеки има чичо. Можеш да минеш през всички красиви места, можеш да имаш толкова прекрасни неща. Могат да ти се случат страшни неща навън, но със сигурност ще ти се случат ако останеш тук.
-Ами... нещото? Ами нещото Ерик? Ако излезем ще ни изяде Ерик! За бога не ми се мисли как ще го направи...
-Внушаваш си... ако наистина те е нападнало нещо, защо не ни връхлетя когато идвахме към къщата? Какъв е смисълът да чака, а и откъде ще знае кога ще изляза? Внушил си си всичко защото си го очаквал.- Дебелият мъж свали раницата си и от нея извади колона и дискове. Включи я в контакта, пусна диска и от устройството започна да се разлива божествен валс. Очите на старецът се насълзиха.
-От кога не бях слушал музика Ерик. Толкова е красиво и спокойно. Бях забравил, че светът може да бъде такъв. СПРИ!- Старецът скочи от фотьойла си.- ЧУ ЛИ! ТРОПОТ! НА ВРАТАТА НЕЩО ИЗТРОПА !
-Спокойно старче... - Ерик отиде към вратите и погледна през шпионката.- Децата са, играят си с някаква топка. Очудвам, се че имаш такъв слух.
-О, за бога, какво правят навън толкова късно.
-Във ваканция са чичо, а и това е мирно малко градче. Нищо няма да им се случи и родителите им не се страхуват за тях.
Старецът издъхна успокоено и някак по-разбиращо.
***
-Ще тръгвам. - Бяха минали четири часа и беше по средата на ноща. Даже децата вече се бяха махнали и навън беше тихо, мирно и спокойно.- Имам билет за нощния влак.
-Жалко момчето ми... липсваше ми.
-Знам чичо. - Ерик прегърна старецът и го потупа. - Да те чакаме ли на Коледа?
-Задължително.-Изхили се дядото, отключи на младежът и заключи само едната врата след него. После се качи и си легна. Не бе спал толкова спокойно от години . Ерик очевидно беше прав. Главата му бе създала всичко. Страховете му бяха измислени. О колко хубаво бе всичко сега .
Светът бе толкова по-красив и помирен. Семейството му беше тъй прекрасно и щастливо на тези снимки. О колко се радваше, че щеше да ги види отново. Усмихна се насън. Щеше да прегърне прекрасната си дъщеря и да се запознае със сладките си внуци.
Навън отново се чу писък, сигурно децата се бяха върнали. Нека си играят. И навярно някое от тях тропаше по вратата тъй усилено. Колко сприхав е бил само преди часове и как е щял да избухне, но сега просто спеше спокойно. О, и сякаш някой викаше името му от доло. За бога, колко ужасни бяха параноите му. И това странно ръмжене което си внушаваше. И този нереален писък. Всичко това бе цялото измислено. Ето... най-после, звукът спря.


Публикувано от alfa_c на 22.04.2010 @ 10:20:12 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   YouNeedLobotomy

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

26.05.2022 год. / 03:50:03 часа

добави твой текст
"Дауни" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Дауни
от doriana-doriana на 13.08.2010 @ 17:26:25
(Профил | Изпрати бележка) http://doriana129.wordpress.com/
А! Да! Определено! По мой вкус!
:))