автор: katbalu

В последно време в съня си тя не вървеше, а летеше. Беше толкова лесно- прегръщаше въздуха и гребеше нагоре... нагоре... Фобията от височини , която иначе я преследваше навсякъде, в сънят и не съществуваше. Нещо повече!
Беше достатъчно само да подскочи , да прегърне невидимото и да се издига... да се издига... Всъщност скоро разбра защо в сънят си не върви , а лети ... От работа в къщи, от къщи пак на работа - заседналия живот бе свързан основно с писане и седене пред компютъра... Вечер слагаше престилката и се отдаваше на " кулинария до шия" както обича да казва Маркони:) Но, имаше и една голяма слабост. Обичаше да плува. Басейнът беше на трийсет крачки разстояние от дома и. Нощем от кристалното му дъно засияваха зелени, жълти , сини и виолетови лампички. Светлините пулсираха една след друга, преливаха тоновете си в магическа феерия , и се превръщаха на повърхността на водата в цветни пъстри мехурчета издигнати от подводни въздушни струи...Струйките от време на време спираха и тогава водата застиваше като огледало на спокойно цветно безветрено езеро... Истинско вълшебство... Това беше времето в което събличаше от себе си всичко сиво и ежедневно и се потапяше в звуците на водата... Винаги и само , когато е сама ... Обичаше да е сама... Тишината опитомена от тихото бълбукане на водата поемаше бавните, плавни движения... Плуваше по гръб с отворени очи и гледаше звездите, плуващите сенки на облаците , очертаващи силуети на ангели и демони около луната... После се извърташе, поемаше с пълни дробове въздух и се гмуркаше дълбоко в тъмнината ... и тършеше мастилените тонове... И , тогава идваха приказките ... Нереалните фантазии... Едно безметежно състояние от 5 или 10 минути, а може би и час... всъщност точно толкова от колкото имаше нужда... Понякога и се струваше , че в ромоленето на водата се чува песен , шепот , нещо като човешки смях... шептене.. Водата имаше глас и тя го чуваше...
Тази нощ беше особена. Нощта на Вси светии. Луната почти бе легнала върху стъклото като златна ябълка, готова да се търкулне в долната земя... Гледаше с огромното си немигващо око в жената , която ритмично, плавно раздвижваше спокойната вода... Наблюдаваше седефените си отражения в зениците и. Изведнъж те се разшириха още повече , а тялото на жената изпърха като пъстърва в буен поток. Чу се сподавен писък. Кожата на гърба и се беше докоснала до нещо живо и студено във водата. Последва втори, още по силен писък, жената запляска като удавник на плиткото и подобно слепец заопипва пътят си към стълбите навън. Бързаше бавно. Водата спираше устрема и, но за сметка на това сърцето биеше до пръсване и засядаше в гърлото и! " Какво е ТОВА?" - питаше се тя. Нещо, за което нямаше обяснение. " Може би найлонова торбичка?"- премина една реалистична мисъл в иначе нереалната обстановка... " Може би някой си е изтървал очилата за плуване ?" - премина още една спасяваща мисъл през пулсиращото слепоочие...
Добре , че водата има свойството да издига към повърхността , защото със сигурност тя щеше да лежи парализирана от ужас на земята. Все пак достигна до първото стъпало и протегна ръце напред... В този момент огромно тъмно туловище препречи пътя и. Усети познатото докосване и застина от ужас! " Господи!" изстена тя но всъщност не чу думите си. " Господи! Какво е това?"
От клокочещите изумрудено - рубинени, сияйни мехурчена бавно пред нея изплува тъмнозеления търбух на гигантска жаба с огромни ,изцъклени, немигащи и страшни очи.

Следва