Досега не бях се взирала в мрака така... като в живо същество, настъпващо към мен, за да ме подуши с влажните си ноздри.
Гумената лодка се люшна под тежестта на тялото ми. Съвсем тънък слой материя ме отделяше от черната вода. Не я виждах, но усещах как повтаря движенията ми като в магично огледало – от глъбината на нещо, чието дъно не познавах...
Навлизах в пещерата. Сумракът бягаше зад плясъка на греблото, за да отстъпи място на абсолютната тъмнина. Влажна тъмнина, спотайваща се зад мъждукащото светло на фенерчето. Една по една, скалите изникваха пред мен някак изведнъж. Мрачни стражи на тъмнината.
Усетих, че по косата ми се стича страх. На капки. И полепва по мен. Опитва се да ме превърне в камък. Ням писък. Преглътнах и прегърнах страха с философията на изследовател. Потъвах в тишината...
Изведнъж времето се завъртя в обратна посока. Отначало колелото се поклащаше малко несигурно, но пък можех да видя как се прескачат годините. После доби инерция, завихри се и вече не различавах цифрите, дори епохите. Накрая спря... някъде в безвремието. Разбрах, че съм се отправила към недрата на нищото. Към началото. Угасих бледната светулка светлина. И останах сама.
Тогава пред мен се изправи Мракът. Величествен и всеобхватен. Прилепна към мен от всички страни, нахлу в ноздрите, ушите и утробата, докато не ме изпълни цялата. Нали аз го повиках... Исках да стана част от него. Знаех, че той пази тайната. Тайната на началото. На нищото. На земята и сътворението. Щях да разбера как е бил създаден светът... дори може би и причината.
Бях близо, много близо...
Лодката бе извървяла своя път. Може би имаше и друг, но аз бях минала по този. Зад мен кръгът се затваряше. Шепотът на водата щеше скоро да заглъхне и повърхността й отново да замре. Сякаш никой никога не бе минавал оттам.
Виждах света в светлия отвор на пещерата – отпечатан като на миниатюрна пощенска картичка. Уж същият, но и някак различен. По-пъстър. И контрастен. След миг наново щях да стана част от него...
Триград, 1 август 2004