автор: jelyaznovski

Като се закрепи времето, Маня извика аргатите, подхванаха бурето с лимончето и го изнесоха. Маня му беше определила мястото на двора- малко под балкона, на завет, хем да не му духа, хем до обед слънцето да го вижда.
Лимончето беше родило, бая плод имаше, ама в стаята не личеше толкова. Като го лизна слънцето обаче, като жлътнаха едни топки… Красота. Кой откъде мине- на оградата: откъде е дръвчето, кой го е ашладисвал, може ли калем да взема.
Отначало на Маня й беше кеф. Събитие, разнообразие, похвали. После взе да й досажда, а още по-после й омръзна и взе да се дразни.
Но най се притесни, когато цингетата на аргатите откриха лимончето.
- Малееее, какви ябълки!- кокореха се цингетата.
- Не са ябълки, а лимони…Кисели и горчиви…- разкандърдисва ги Маня.
Но не би. Цингетата обикалят дръвчето, няколко пъти Маня ги завари да опипват жълтите топки. Не че чак толкова са й домиляли лимоните, ама все пак е обидно, иска й се да доузреят, да ги обере като стопанка, даже си ги представяше наредени в пръстената купа. Цингетата обаче нямат жалост, напаст безпощадна.
Един ден Маня хвана Боско като отиваше към кафенето.
- Слушай, я купи два лимона от магазина.
- Що ти са. Гледай що лимони…
- Абе купи, бе човек
Боско не беше от спорещите. Купи два лимона и й ги донесе.
Маня ги изми, отряза им връхчетата и дънцата и извика цингетата.
- Те ви лимони, яжте да видите…
Цингетата загризаха. Маня четеше по лицата преживяванията им. Кога кората им горчи, кога киселото им влиза в носовете.
Изгълтаха цингетата лимоните.
- Вкусно!- каза малкият и се облиза.
- И полезно! – додаде сестра му, дето не се отлепя от телевизора.
На другия ден Маня повика аргатите. Те похванаха буренцето и по стълбите, по стълбите го измъкнаха чак на балкона. Пътем обаче капнаха седем лимончета. С останалите Маня едва покри дънцето на пръстената купа. И остави мерака си за догодина.