автор: Asheau

Венера изгрява над Родос
ще ти се връча като дар
с изтръгнато от гърдите си сърце
Ще го погледна в ръцете си
изнудено и биещо вяло
ще го погаля за последно
малка сълза ще го ощипе
временна аритмия
И ще ти го връча на теб
там под гигантската ти статуя
на фона на последните звезди
Ще го окадя с тамян
и три благоуханни пръчици
в него ще забия
за да стане дар
достоен за богиня
Не, не плачи, сърце, трай сега
ще го взема
а то леко ще заподскача в шепите ми
временна аритмия
вдигам го нагоре към намръщената луна
Ето го, богиньо, сърцето мое
поеми го цялото
изгори го в пламъка на своята божественост
но остави след това
вятърът да разпръсне праха там
над залива при Колоса
и нека стане храна за рибите
и се посипе върху главите на хората като сняг
за да продължи да живее егото ми на света
та все пак само човек съм аз
тръгнал с боговете да общува
копнеещ титаничният им дъх
да раздруса къдрите на челото му
И в този миг следнощен
когато петлите отваряха очи
аз забих кинжала от стомана в гърдите си
Не потръпвай, гледай богинята в очите
гримасата на болка ще прерасне
в непростимо унижение
Не трепвай
а после сама богинята би ти връчила
от амфора да пиеш вино
от скритите долини на Хемус
пропити с потта на девичи крака
и шума на стара бъчва
Благоуханна кръв покапа по стъпалата от мрамор
буренясали бяха те
никой не вярваше в божествата веч
хората кланяха се на две пръчки,
пристегнати с конец
И в тази сутрин над Родос
когато лъч се пусна над лазура
а хлебарят отвори капандурата на старата къща
първото нещо, което той
котката до саксията
и примрелия пияница
вдишаха бе божествен аромат
И ето ме
седя пред теб сега
обричам ти се във вечна обич и подчинение
приеми този тривиален мускул
дланите поеха все още биещото сърце
и то продимя на сутрешния бриз
ръцете го вдигнаха още, по-нависоко
за да може да го достигне богинята
на пролетния сумрак
и лятната заря
Богиньо моя,
кажете само нещо
аз ще ви служа безрезервно
ще предам моята младост
и ще стрия очите си на прах
Но статуята от ивоар не продума нищо
изскърца само
Медните камбани забиха високо в небето
веени от морския вятър
Пресечените пръчки днес се извисяваха доста
над медния колос от Олимп
Сърцето туптеше с меден звън
а мраморната статуя обви младежа
с благословен бял прашец
той най-накрая се престраши да погледне невестата си
от мрамор и слонова кост
тя гледаше право към него
и навеждаше главата си
за да го целуне по челото
След миг само
младежът вече го нямаше там
сърцето му също
и богинята не се извисяваше вече
Статуята ѝ бе паднала
срутена от медния звън
на новото време
на нейното място сега се издигаше надгробна могила
от най-финия бял мрамор и слонова кост
а под нея ръката на младежа
фатално окървавена
махаше на изгрева