автор: gia

Изведнъж започнах да се издигам все едно политам… толкова е хубаво и спокойно. Започнах да виждам всичко от високо, сякаш съм станала много висока – около два метра и нещо… В този момент именно видях тялото си да лежи долу…
и забелязах как хората се струпаха около безжизненото ми Аз – това ме смути… вече не чувствах нищо… никаква физическа болка… никакъв страх… Сега като се замисля никога не ме е било страх от смъртта! Но аз все още не съм мъртва… все още мога да се върна- не е късно… но дали искам да живея, има ли смисъл…?

* * *

Седях сама загледана в пейзажа, разкриващ се от мизерната ми квартира. Всъщност квартирата си беше доста прилична, особено за малкото пари, които родителите ми плащаха за нея… Това, което я правеше толкова неуютна бе фактът, че хазяйката си бе въобразила, че има правото да ми нарежда как да живея… но не бе познала, просто не бе улучила човека…
Чувствах се толкова самотна, плачех… току-що ме бяха зарязали… За една нощ преминах през рая и след това стигнах ада… Доверих се сляпо на човек, който не го заслужаваше… и той ме нарани… Използваме и след това ме захвърли, както се прави със стара вещ, която вече ти е толкова писнала, че нямаш друг избор… А аз обичах… Идваше ми да умра! И наистина част от мен умря тогава…
Страдах в продължение на три месеца, толкова се обвинявах, бях като болна, приличах на парцал, така се и чувствах… Толкова сълзи изплаках – мислех, че никога повече няма да мога да го правя… Аз, която преди плачех всеки ден, ако няма за какво – просто за профилактика! И
наистина сега не можех да пророня нито една сълза…. Защо стана така? Защо пуснах звяра от клетката? Защо се влюбих? Защо спрях да мисля? Толкова въпроси, оставащи без отговор… Дадох си сърцето и душата на човек, който не го оцени, но го разбрах твърде късно… Вече бях празна и студена… и мъртва (или поне така си мислих)…
Почти пет месеца по-късно имам чувството, че са минали години… Забравила старите рани (забравила е силно казано, но поне болката утихна), вече изживявам ново разочарование… но с по- голяма сила от преди… Казвам, че ми се случва същото като преди, но не е така… Предишното беше плод на наивност и неопитност, докато сега е любов (или поне така си мисля)… Тук трябва да направя една важна вметка… може би ще е най- точно ако цитирам себе си:

Отново влюбена, отново на върха, на върха на щастието! Влюбена в живота, в радостта и в един прекрасен човек! Или може би влюбена в себе си… защото… любовта не е онова, което поетите украсяват с толкова много и красиви думи… Тя е просто въздействието, начина, по които един човек те кара да се чувстваш… Ти не се влюбваш в човека, а в това състояние, до което те докарва, което предизвиква в теб. Човекът е такъв ЕГОИСТ! Всичко опира до това Аз-ът да се чувства добре… Така че които твърди, че не обича себе си – или лъже нас, или (по-лошо) лъже себе си… Аз обичам, обичам това, което, ти, ми причиняваш… Обичам тръпката и вълнението, които оставяш у мен, когато говорим. Въпреки че знам, че ти сам го каза: “Това е един сън!”, аз се радвам, щастлива съм, че ме вълнуваш толкова силно…
22.04.2007 г. (16:25 h)


Но сънят не ми стигна… Не исках да се събудя и обърках думите с нещо истинско… и сега страдам… Но си го заслужавам… защото умният се учи не само от грешките на другите, но и от своите собствени… аз явно не съм…
Но след това разочарование поне знам, че все още мога да чувствам, че съм жива и че мога да понеса още много болка – повече отколкото въобще мога да си представя. Вече трябваше да съм научила този урок, но явно НЕ… В нормални условия човек използва много малък процент от реалния си потенциал… Едва когато животът ти е застрашен, се показва наистина на какво си способен.
Проблемът идва, когато започнеш да се питаш имали изобщо смисъл да живееш… когато вместо да излизаш навън, да се веселиш с приятели и да се радваш на малките, красиви неща в живота – ти се затваряш в къщи, пускаш музиката на max, хващаш бутилката и пишеш писма с желанията си, след като умреш… събуждаш се заспал на клавиатурата в 3 и половина посред нощ и се чудиш: “Защо, по дяволите, си с тази блуза?” - Тогава разбираш, че има проблем, но какво от това като знаеш… тогава вече е късно… твърде късно…

* * *

Незнам как се бях озовала в някаква кола и карах с бясна скорост… аз не можех да шофирам- какво, по дяволите, правех в колата?!! Последното нещо, което помнех бе как се наливам с някаква водка… сякаш сънувах… Впрочем аз мога да шофирам само на сън, но това никак не ме успокояваше в този момент… Отново изгубих съзнание, когато се по осъзнах вече беше късно…
… започнах да се издигам все едно политам… толкова е хубаво и спокойно. Започнах да виждам всичко от високо, сякаш съм станала много висока – около два метра и нещо… В този момент именно видях тялото си да лежи долу… и забелязах как хората се струпаха около безжизненото ми Аз – това ме смути… вече не чувствах нищо… никаква физическа болка… никакъв страх… Сега като се замисля никога не ме е било страх от смъртта! Но аз все още не съм мъртва… все още мога да се върна- не е късно… но дали искам да живея, има ли смисъл…?

И един нежен глас, сякаш дошъл от вечността (глас, страшно напомнящ този на майка ми) ми прошепна: “Разбира се, че има смисъл!”