И слънцето кърви като заклано,
въздухът трепери от уплаха,
небето носи свойта жежка рана,
задъхва се от задуха земята...
Само насекомите щуреят
и дразнят със присъствието всички.
Птиците да полетят не смеят,
завяхват и цветенца и тревички.
Пече като печална орисия
и тишината сякаш е заспала.
Лято е. Тежи като магия
от спомена за зимата и шала.
Студеното, понятно нерви стиска,
но лятото защо души и мъчи?
Разбирам всичко само, че не искам
от топлото отново да се гърча.
В сянката лежа и чакам заник.
На сянка всеки може да се скрие.
Натиска мисълта бутона "Паник"...
Потта тече изхвърлена и вие....