автор: na_de

Голямата е Мелиха, а малката е Лили. Иди ги разбери какви са! Цигани? В никакъв случай...Е, може би, но от богатите! На каката Мелиха направиха сватба за чудо и приказ! Нямаше още петнадесет, когато я ожениха.
Това и беше втория път. „Първият път, госпожо - разказва ми малката Лили – го краднаха на Баргас. Ама после си го вземехме. И на кака нищо му нямаше! Ама тя, госпожо, не го искаше това момче и затова...” „Ами като не го искаше – питам я аз – защо я дадоха вашите?” „Да хванем мястото – отвръща убедено Лили – момчето има голяма къща, госпожо!”
Вторият път пак я краднали, ама този път в Махалата. Купили на младоженците всичко: ланци, пръстени, плазма и пълно обзавеждане. Но и там малко се задържала. Младоженецът продал златото, уж да си платят тока... Ядосала се майката на Мелиха, казала: „Аз не седя на кожен стол за сто лева, а той ще седи!” И бащата отишъл и си взел плазмата и стола. Взели си, разбира се, и Мелихато. Ядосало се сега пък и момчето и довело този път то булка от Баргас.
И сега момчето има булка, а Мелихато си е у дома, ядосва се Лили.
И двете са красавици. Но колкото Мелиха е тиха и скромна, толкова Лили е самонадеяна и отракана.
Жива артистка. Както се смее, изведнъж може да започне да плаче – сълзи като градушка валят от лицето и, а после изведнъж спира и се усмихва дяволито. С едното око сълзи рони, с другото намига! Косата и, хубава, кестенява, стига до кръста. Винаги е център на внимание. Огнян цяла година плака за нея, защото имала гадже от българската паралелка. И още десет други има, госпожо! – казват децата от класа. А Лили само загадъчно се усмихва.
А на 31 март и на нашата улица изгря слънце! „Песен на моя майчин език”. Празникът на училището! Нашата Лили бе звезда и пя пред публика, сама, а после и в дует с Оги!
Браво, викат и децата от класа, пя като истинската Лили, ти си звезда! Дребничкият Краси, както винаги, критичен, отбеляза: „Той е много грозен! „Аз им казвам: „ТЯ е на седемдесет и две години и пее!” А Краси, ядосан, не си оставя магарето в калта: „Мойто баба е на седемдесет и две години беше и умря!”
Но всички в Махалата знаят, че истинската певица в това семейство, е Мелиха. Тя е по-мургава от Лили, слабичка, грациозна, с маслиненочерна коса. Симпатично, чаровно момиче.
И тя, още като ученичка, пееше хубаво, но се беше явила и на конкурси в София. Родителите и, хора с възможности, с пари, с хубава кола, я заведоха в Русе, в звукозаписно студио. Платили за записа и си тръгнали. Приели Мелиха в звукозаписното студио, била в Русе цяла седмица, а след това се върнала с диск.
Представяте ли си? Първата истинска певица, излязла от пловдивската махала, гордост за целия град! Взела майка и диска и хукнала да се похвали на комшиите. Та може ли иначе! Били готови да черпят наред и да съберат всички, но Мелиха ги спряла: „Ще ме чуваш, майко, мене, но няма да ме виждаш!” „Е, как така?”- не разбрала майка и. „Така – отвърнало момичето – ще „пее” друга, а пък ще пускат моя глас...”
Такъв бил договорът. Дали на Мелиха десетина диска само. Това и било наградата.
Уж исках да ви развеселя малко, а ето накрая какво се получи. Стана ми тъжно, когато чух тази история. Сега, като я разказах, пак се натъжих. Навярно и вие. Както казват в едно телевизионно предаване: такъв е животът!
Но понеже не искам това да е края, ето още нещо: „Сега, госпожо – казва ми устатата Лили – Мелихато пак ще отива на училище! „Как съм могла, вика, да напусна училището?!” Само че – продължава – не го искат кака ми на училище, ще отива само на изпити! И така ще минава в други класове...”
Дано успееш в живота, Мелиха!
А за малката Лили никак не се притеснявам! Каквато е оправна още отсега, лелите в училище за нея викат: „Ще си пусне свекървата в пералнята и ще я изкара суха!”