автор: ufff

пред-, сред- и след-
великденско разсъждение
с логорея в три части,
което няма как да мине
за поема


І част

Когато се пенсионира,
сестрата на майката на майка ми
(такива подробности били важни, казват)
си тръгна от градския свят,
като взе със себе само своя съпруг
и спестени пари.
Купиха селска къщичка, три кокошки и петле.
Петлето - за красота, кокошките - просто така
(в днешно време щяха да ги наричат домашни любимци)
и те си имаха имена - разбира се.
И си знаеха имената - разбира се
(странна работа!)
Петлето беше Петър,
а едната от кокошките се наричаше Тодора,
защото,
ако легне на полог,
да ù се пее "Полегнала е Тодора" (Тодора, не Теодора) -
любимата песен на градската (от трите кръгли сирачета само нея осиновили в града) баба,
за която всяко село беше
неописуема екзотика,
несъмнена идилия,
пре-пре-пре-красна романтика
(и "ах, каква прелест!").
Бабата гледаше своите кокошчици като писани яйца,
пееше им приспивни песни
и им плачеше,
и ги милваше,
и им разказваше за мъртвите си роднини... и после - пак така.
А не особено хвъркатичките
слушаха с едно око,
обърнато към стопанката.

Дойде зимата.
Тогава старците разбраха, че кокошките-носачки
не могат да носят дърва,

да ги цепят,
да ринат сняг,
да им купят хляб,
да се обадят от единствения (тогава) телефон в селската поща
на младите (които са далече, далече, далече),
за да им кажат: "А-а-а, добре сме, много сме добре!"


следва продължение