автор: Dred

Анна Керинкова погледна мрачното небе и се сгуши в униформеното си яке. Барометърът беше паднал и въпреки уверението на метеоролозите,че тази седмица няма да има киселинни дъждове.


Вятърът се усилваше и Анна се прокле,че е паркирала в източния сектор и сега трябваше да извърви километър и половина,за да достигне колата си,където щеше да е в безопасност. Беше виждала какъв е ефекта на киселинния дъжд върху човешката кожа.
Майор Керинкова инстинктивно погали корема си,но се усети и притеснено се огледа дали някой не я е видял,но бързо се успокои. Войниците около нея тичаха към най-близките заслони и никой не обръщаше внимание на майора.
Керинкова отново погледна оловносивото небе и се поколеба. Имаше вероятност дъжда да я хване по средата,но ако се върнеше в щаба на 5-ти гарнизон,откъдето току-що беше излязла,нямаше да може да си вземе лекарствата. Ако от "Генетичен контрол"узнаеха какво носи в себе си онова,което щяха да и сторят беше много по-лошо от обезобразяването,което щеше да и причини киселинния дъжд.
Майорът духна в дланите си за да ги стопли,зае стартова позиция и побягна по тясната улица .Тичаше бързо,равномерно си поемаше въздух и приятното усещане се разливаше по бедрените и мускули. Заобиколи огромния танк Т-109,който се носеше с грохот срещу нея и едновременно с това отдаде чест на седналия на куполата танкист.
Войниците и офицерите с любопитство обръщаха поглед,когато майор Керинкова прелиташе покрай тях. Знаеше,че я чакат поне 3 дни шушукане зад гърба и в столовата,но щеше да го понесе. Най-важното беше да се добере до колата си,другото не я интересуваше. Зави покрай огромната сграда на столовата и за малко не събори едър сержант в униформа на десантник от 7-ми полк. Ловък като котка войникът се дръпна встрани и едновременно с това отдаде чест. Пресече улицата и се размина на косъм с предната броня на армейски джип. Зави покрай едно от войнишките общежития и видя на високата телена мрежа,която обграждаше паркинга.
Майор Керинкова си пое дълбоко въздух ,за да успокои пулса си. Въпреки че беше преодоляла 1.5 километра за по-малко от 4 минути не беше уморена. Занеше че е в състояние да пробяга поне още 5 километра и ако се наложеше щеше да го направи.
Анна извади пропуска си го показа на лейтенанта,който отговаряше за портала. Тя се разписа в книгата и отдаде чест на боеца,който и отвърна. Майор Керинкова мина през входа и забърза между паркираните автомобили. Огромната бетонна площадка на паркинга беше заобиколена от триметрова телена ограда по която течеше електричество. Паркингът беше най-слабото звено в базата и неминуемо дезертиращи войници и бегълци от военния затвор се опитваха да избягат оттук. Анна имаше достатъчно висок пост,за да знае,че месечно има не по-малко от 4 смъртни случая-мъже и жени застреляни от охраната или изпечени при опит да прескочат електрическата оградата. От вътрешната и външната страна на мрежата патрулираха тежковъоръжени войници,преметнали тежките щурмови пушки „Город“ през рамо. Мъжете бяха облечени в яркожълти антикорозионни дъждобрани. Дори при дъждовно време те не напускаха постовете си и лазаретите бяха пълни с обезобразени часовои.
Майор Керинкова видя колата си-древна като света Хонда Сивик-и забърза към нея. Анна с удоволствие огледа колата. Построена преди повече от 25 години тя беше една от малкото оцелели,ако не в света то поне в страната. Отдавна нямаше откъде да се купи подобна машина. Американските ядрени ракети погребаха Корея под Тихия океан,когато Анна бе още малко момиче.
Керонкова отключи вратата и се вмъкна в хладното купе. Включи климатика и се огледа в огледалото. Буйните кестеняви коси се бяха разбъркали от вятъра и някой по-строг офицер щеше да й направи забележка,че нарушава Военния устав или по-конкретно глава 9-"Външен вид на военнослужещия".Щеше да се погрижи за това,когато се прибере.
Керинкова завъртя ключа и мощният бензинов двигател изръмжа. Майорът се усмихна доволно. Тя самата реставрира машината преди 2 години. След като Партията и бе забранила да има деца тя трябваше да намери с какво да се занимава. И го откри-в града-призрак,който някога се беше казвал Москва.
Тя намали и спря пред втория портал. Часовоите поздравиха любезно и попитаха дали има нещо против да претърсят колата и. Разбира се,че нямаше.
Часовите бяха оправомощени да застрелят по-висш ако не окаже съдействие или по своя лична преценка. Пазачите нямаше как да знаят,че най-подозрителното нещо не е в колата на майор Керинкова,а в самия майор.
След като се увериха,че няма нищо подозрително един от войниците й направи знак и тя натисна газта. Сивика мина през 10 метровата порта и напусна базата,където никога повече нямаше да се върне. След като се увери че никой не може да я види тя сложи ръка на корема си и шофира така до Киев. Вече беше във третия месец и самият факт,че още не е пометнала говореше,че има голяма вероятност бебето да е здраво въпреки частично мутиралото й ДНК. Именно тази мутация я запази жива по време на заразата,но Есперус я беше лишил от свещеното право да бъде майка. Ясно съзнаваше,че това което носи в себе си може да убие милиони.,но беше готова да рискува...за разлика от "Генетичен контрол",които щяха да направят всичко възможно да убият бебето и,а вероятно и нея самата за нарушаване на заповед на Партията.
След половин часово лутане из полуопустелия Киев най-после достигна жилищната кооперация в която живееше. Заръмя тъкмо когато хондата се плъзна в подземния гараж.
Слава Богу-помисли си Анна-току-що си спестих 1000 рубли.
Антикорозионното покритие на сивика щеше да понесе киселинния дъжд за разлика от гумите. Явно имаше Бог, въпреки твърденията на Партията. Започна да вярва в Него когато разбра,че е бременна.
Анна взе асансьора до четвъртия етаж,където беше апартамента и. Войниците получаваха най-добрите жилища,за да се стимулират гражданите да постъпят в армията .Сякаш беше останало с кого да се воюва.
Когато влезе в апартамента си майор Керинкова провери старателно малките капани,които беше заложила за неканени гости. Всичко си беше наред...както винаги. Нишките и парченцата хартия си бяха на мястото,което означаваше,че никой не влизал. Майор Керинкова се съмняваше,че "Генетичен контрол" ще се спре пред нещо. Партията не вярваше в неприкосновеността на дома, личния живот или каквото и да е било в Руския съюз.
Вече у дома майорът отново можеше да се превърне в Анна. Срита ботушите си встрани,хвърли черната барета на пода и боса тръгна из четиристайния апартамент. Включи климатика и топлия въздух погали босите и крака. Спря пред голямото огледало в хола и се огледа. Със своите 187 сантиметра тя минаваше за висока,имаше гъста кестенява коса,която се спускаше като водопад по раменете и,както и красива спортна фигура,резултат от изтощителната военна подготовка...но беше стара .Преди 3 месеца навърши 36 години и фината плетеница от бръчици около очите и устата се врязваха все по-дълбоко в кожата. Но онова което я плашеше бяха очите -сини като планински ледник ... и напълно пусти.
Анна свали черното си униформено яке и го хвърли на пода. Съблече куртката си и потника под нея,събу панталоните и гащетата оставайки гола. Струята топъл въздух от климатика погали голата и тяло и това накара Ана да се усмихне от удоволствие. По навик опипа гърдите си търсейки някакви бучици,признак за рак на гърдата. Не намери такива. Процентът на болните от ракови заболявания беше скочил няколко хиляди пъти вследствие на ядрените бомбардировки и всеки войник беше инструктиран да търси признаци на заболяването.
С изненада установи че гърдите и са пораснали. Бременността вече започваше да личи и съвсем скоро нямаше да е във състояние да крие белезите,но щеше да мисли тогава. Старателно огледа плоския си корем,за да се увери, че не е напълняла. Можеше да крие гърдите си под широката си униформена куртка,но не и корема.
Като всеки път тя отвори един от шкафовете в спалнята си и извади изпод безполезното дантелено бельо два предмета. Искаше да се увери че не са изчезнали поради простата причина че те бяха единствената й връзка с миналото.
Анна повъртя в ръка стария пистолет модел ТТ, който беше същинска антика. Извади пълнителя,увери се, че седемте 45-калиброви куршума са си на мястото и го вкара обратно в ръкохватката. Натисна веднъж спусъка и затвора се плъзна напред вкарвайки патрона в цевта с меко щракване. Анна кимна доволно и върна пистолета обратно на мястото му. Другият предмет беше обикновена цветна снимка, чийто ярки някога цветове бяха помръкнали от времето. Анна изтри сълзите си и погали нежно късчето хартия. Само това бе останало от нейното минало-стара,избеляла снимка .От нея се усмихваха млад мъж във руска военна униформа,русокоса жена и две малки момиченца,хванати за ръце. Четиримата махаха весело на фотографа. В един друг живот това беше семейство Керинкови... живот, в който Австралия и Великобритания не бяха ядрени пустини ,Есперус не беше убил две-трети от населението на Земята и в Африка не бяха измрели от глад 700 милиона човешки същества. Анна въздъхна и отново изтри сълзите,които мокреха страните и.Най-много я болеше,че помни Миналото. Поне новото поколение нямаше да знае какво е било някога, но това не облекчаваше болката.
Анна сложи снимката при пистолета. Измъкна от килера аптечка и извади кутийка аспирин. Бързо глътна три хапчета. Те нямаха никаква връзка със аспирина,но щяха да прикрият хормоналния дисбаланс в тялото, породен от бременността и да излъжат кръвните тестове,които и правеха редовно. Анна върна аптечката на мястото и. После отиде в кухнята и сложи чайник с вода на котлона .Със съжаление установи,че кафето е на свършване. Трябваше да попълни куп документи, за да и отпуснат от интендантството този дефицитен продукт. А маслото и захарта също привършваха...
Навън най-после заваля и тежките капки киселинен дъжд заудряха по стъклото. Анна си спомни за часовоите в базата със своите пушки и антикорозионни дъждобрани. Колко ли от тях нямаше да доживеят края на деня?
Анна се приготви за вечерта изрови от своята кутия със съкровища касета с един безбожно остарял филм-"Мръсни танци".Беше го гледала повече от 30 пъти,но не спираше да и харесва. Не знаеше английски,но не беше и нужно. Все още гола тя вкара касетата във видеото и седна в мекото кресло с димяща чаша кафе в ръка. Началните надписи още не бяха започнали когато на вратата се позвъни.
-Кой е?-извика Анна с препускащо сърце.
-Генетичен контрол,майор Керинкова!-отвърна силен мъжки глас.
Усети как леден юмрук на невидим великан я удари в корема. Краката и се подкосиха. Тя се изправи, но коленете и се подгънаха и тя залитна, но миг преди да падне се хвана за облегалката на креслото.
ИДВАХА!!!Те идваха да вземат нейното бебето !!!
Анна панически се огледа за път за бягство,знаейки че е напълно безполезно. Намираше се на третия етаж и вратата беше единствения път за бягство. Дори и да скочеше през прозореца навън валеше киселинен дъжд и доникъде нямаше да стигне без кола.
Но дългогодишната военна подготовка взе превес над паниката. Беше обучена да запазва спокойствие и в най-тежките ситуации. Като всеки командир. Думите на инструктора й още звучаха в главата:
"Всяка ситуация има само един изход-верния!"
Майорът бързо облече униформата си и отвори вратата,заставайки очи в очи с трима мъже,облечени в тъмнозелените униформи на "Генетичен контрол" и един омега-войн.
-Майор Керинкова?-попита учтиво войникът с капитански нашивки.-Капитан Зиновиев,а това са лейтенант Соколов и сержант Черняев. Нося заповед,според която сте задължена незабавно да се подложите на кръвен тест.
Капитанът и връчи сгънат лист хартия,но тя дори не го погледна. Беше прочела стотици такива и знаеше съдържанието им наизуст. Поредната регулярна проверка.
-Добре-каза Анна и дори се усмихна. Удиви се колко добра актриса е станала.-Заповядайте.
Тя се отдръпна встрани и полицаите влязоха следвани от омега-война,облечен в стандартната черна бойна униформа. Горната част от тялото му беше обвита в плътна черна материя, която описваше всеки мускул. Долната част на кинетичната броня се губеше в широкия черен униформен панталон. Въпреки впечатляващите му размери той се движеше с удивителна ловкост. Като всички свои събратя омега-война беше огромен. Главата му почти докосваше тавана на апартамента,което означаваше, че висок 240 сантиметра и тежеше не по-малко от 300 килограма,поради което раменете му остъргаха стените на коридора. Един от суперхората на Партията,изкуствено създадени и генетично усъвършенствани те бяха ядрото на армията.
-Седнете-каза Анна.-Искате ли кафе?
Капитан Зиновиев кимна и седна на предложения му стол. Анна хвърли бърз поглед на омега-война,който стоеше насред стаята,вперил сините си очи в нищото. Имаше физиономия на бавноразвиващ се, но Анна знаеше че това същество произведено от корпорация "Омега" беше напълно способно да унищожи цяла рота щурмуваци.
-Той...-Анна се поколеба-не иска ли нещо?
Капитанът поклати глава и тя се скри в кухнята. Чайникът вреше, но тя го свали от котлона, изля врялата водата и го напълни отново. Трябваше и малко време, за да помисли.
Беше много уплашена ,но се стремеше да не го показва. Войниците искаха да и вземат кръвна проба,което означаваше,че ако хапчетата не бяха подействали щяха да я хванат. Не можеше да откаже да се подложи на теста. Ако го направеше в базата щяха да я подложат на пълни изследвания и тогава никакви лекарства нямаше да са в състояние да я спасят. Щяха да извадят бебето и,а нея да депортират в трудовете лагерите в някоя от радиационните зони,където продължителността на живота рядко надхвърляше 3 месеца.
Трябваше да рискува.
Тя остави чайника да заври и се върна в хола при войниците...и омега-война,разбира се.
-Бързо ще приключим,майоре-каза капитан Зиновиев и кимна към лейтенанта,който носеше пластмасово куфарче.-Нали и друг път сте се подлагали на подобни тестове.?
Анна кимна.
-Аз съм боледувала от Есперус,капитане,всяка седмица ми взимат проби.
-Не мислете,че ми приятно това което права,майоре-каза капитанът спокойно,сякаш се готвеше да изнася лекция-Но ако някой,който е боледувал от Есперус и има естествен имунитет роди дете има голяма вероятност то да е приносител на някой мутирал щам на вируса. „Генетичен контрол“ вече доказа, че това е напълно възможно. А ако това се случи естественият имунитет, който имаме ще напълно безполезен. И тогава с човечеството ще е свършено.
-За втори път-каза тихо лейтенанта,който до сега беше мълчал.
Капитан Заимов тъжно се усмихна. Лейтенанта беше прав-човечеството не просто не можеше да понесе още една катастрофа...но бебето си беше нейно и тя щеше да го роди каквото и да струва това. А ако действително то беше болно щеше да го умъртви със собствените си ръце,а не да го остави в лапите на "Генетичен контрол" и лудия любимец на директор Юри-доктор Йоаким Рот, Уелския касапин..
Анна се възползва от настъпилата тишина и отново разгледа гиганта,който продължаваше да стои като статуя насред стаята впил неестествено сините си очи в стената. Горната част от тялото му беше обвито в тънката черна материя,която само подчертаваше мощното телосложение на омега-война.Това беше така наречената кинетична броня. Материята се втвърдяваше в зависимост от кинетичната енергия на предмета който се удряше в нея. На бедрото на супервойника беше прикрепен малкият акумулатор,който захранваше с енергия бронята. Само мегавойните използваха кинетични брони,защото предизвикваха рак и тумори,с които обикновените имунни системи не бяха в състояние да се справят. Боецът нямаше оръжие,но такова не му и трябваше.
-...да започнем?
-Какво?-Анна стреснато обърна поглед към капитан Зиновиев.
-Готова ли да сте да започнем?-търпеливо повтори въпроса си офицера от "Генетичен контрол".
Анна хвърли бърз поглед към стенния часовник. Беше взела хапчетата преди 20 минути,а на тях им трябваше поне 40, за да подействат. Трябваше да спечели още време,дори само няколко секунди,нищо друго не искаше.
Анна бръкна в джоба на униформения си панталон и извади кутия цигари. Само за секунда видя как очите на полицаите проблеснаха при вида им. Днес цигари трудно се намираха,Партията беше решила да спре производството им преди 10 година,защото Лидерът смяташе,че зависимостта прави войниците слаби. Но въпреки това все още можеше да се купят от черния пазар,срещу солидна сума,разбира се.
Анна извади една цигара и я захапа. Поднесе кутията към тях.
-Нали няма да ме издадете?-тя се усмихна.
Войниците се засмяха и си взеха по една.
-Не се страхувайте,майоре-капитанът се усмихна съучастнически.-Това ужасно престъпление ще си остане между нас. Имате ли огънче?
Те пушеха бавно без да говорят. Спомняха си Миналото,когато всеки можеше да се порадва на пороците си. Сякаш всичко друго изгуби значение-ядрената война,Партията,заразата....Четиримата допушиха цигарите си в смазващо мълчание. Капитан Зиновиев смачка фаса си в малкия пепелник,стар като света,облиза устни и заговори с нежелание.
-Време е,майоре. Опасявам се ,че не можем повече да чакаме. Имаме график и трябва да посетим още няколко ваши колеги-той се усмихна тъжно.-Готова ли сте?
-Разбира се.-Каза Анна и се усмихна. Удиви се колко добра актриса е станала през последните три месеца.
Тя нави ръкава на куртката си и търпеливо изчака лейтенанта да отвори куфарчето. Дори не трепна при вида на спринцовката,отдавна беше свикнала с тях. Офицерът "Генетичен контрол"потърка вената няколко пъти и заби иглата в ръката й.
-Готово.-каза лейтенанта и се надвеси над куфарчето,в което имаше някакъв уред.
-Ще донеса кафето.-каза Анна и излезе от стаята.
Когато се върна се минута по-късно,стиснала подноса, войниците все още гледаха с очакване съдържанието на куфарчето.
Идеално.
-Съмнявам се,че ще излезе нещо-каза Анна.-Освен ако не вярвате в непорочното зачатие,господа.
Тримата мъже се разсмяха.
Сега!
Анна се завъртя бърза като котка и плисна чайника в лицето на омега-война. Гиганта изпъшка и вдигна длани към лицето си. Анна пусна чайника на земята и преди да се удари в пода беше насочила пистолета срещу войниците. Първите два куршума се забиха в гърдите на изненадания капитан Зиновиев и той полетя назад заедно със стола. Лейтенантът скочи на крака опитвайки се да разкопчае кобура на кръста си,но 45 калибровия куршум се заби в челото му и го отхвърли на стола. Третия войник наблюдаваше касапницата с широко разтворени очи и едва когато се насочи дулото към него той посегна към оръжието си. Ана стреля два пъти от упор и мъжът рухна на пода с две дупки в корема.
Анна се завъртя към омега-война. За секунди лицето му бе подпухнало,а дясното му око беше станало млечно бяло,но лявото гореше с нечовешки блясък. Анна стреля в гърдите му,но куршумът рикошира в кинетичната броня и се заби в стената. Омега-война посегна с неестествена за ръста му бързина към нея. Без да се цели Анна изстреля последния си куршум коляното му. Костта се строши с пукот и омега-война залитна ,но се задържа прав. Забави се само секунда,но на Анна не и трябваше повече. Още преди празния пълнител да падне на пода тя вкара новия в гнездото и стреля от упор три пъти в подпухналото лице на ранения гигант.
Огромният труп полетя назад и тежко се стовари на пода. Проехтя изстрел и куршумът изсвири пред носа на Анна. Тя се завъртя и видя как ранения сержант се опитва да се изправи,зелената му униформа беше подгизнала от кръв,в ръка стискаше пистолета, а в очите му гореше безумната решителност на умиращ. Той стреля отново и дясното и ухо писна от куршума прелетял покрай него. Анна хладнокръвно изстреля в него четири куршума и едрият труп полетя назад,блъсна се в стената и се свлече ,оставяйки кървава диря.
Майорът зареди нов пълнител в пистолета,грабна ключовете си и бързо нахлузи ботушите. Прескочи огромният труп на омега-война и излезе от апартамента. Бързо се качи на асансьора и слезе в подземния гараж. До сивика беше паркиран армейския джип ГАЗ-154 „Барс“ ,с който бяха дошли войниците от "Генетичен контрол".
Анна влезе в колата и я запали. Не си правеше излишни илюзии и отлично съзнаваше,че най-късно до 10 минути ще са открили труповете,а след 20 щурмовите отряди на "Генетичен контрол" щяха да са по петите и. Тя извади от джоба си малко устройство с размерите на дистанционно за алармена система. Анна натисна единия от двата бутана и зелената лампичка светна. Към колата й беше прикрепен джи пи ес, чрез който Отдела за тактическо наблюдение я следеше. Малкият уред заглушаваше системата без да я деактивира..Ако джи пи ес системата бъдеше изключена това автоматично подаваше сигнал за тревога до Отдела,който щеше да вдигне на крак ударните му отряди.
Сивика потегли и бавно излезе от гаража. Дъждовните капки заудряха по стъклата и Анна включи чистачките. Гумите можеха да издържат два часа,които и бяха напълно достатъчни. Анна шофираше внимателно по пустите улици с пистолет в скута. Ако я хванеха щеше да изстреля по тях 6 куршума,а седмия да запази са себе си и бебето. Нямаше да допусне "Генетичен контрол" да и ги отнеме.
Анна отлично знаеше къде да иде.
Те я бяха открили преди два месеца. Не успя да разбере как са узнали , че е бременна ,но една вечер просто почукаха на вратата и предложиха помощ на нея и на нейното бебе . Казаха,че като настъпи момента да ги потърси. Те щяха да я скрият от "Генетичен контрол".Казаха и, че се грижат болните от Есперус да отгледат децата си без да се страхуват.
Анна погали корема си. Нямаше значение дали ще е момче или момиче. Те щяха да се погрижат и за двамата...а може би и за тримата.
Анна се усмихна и отново погали корема си.