автор: iskraveselinova

„Веднъж в живота се обича!”
Така ми каза ти.
Припряно палтото навличаш.
Навън така вали.
По стълбището бягат стъпки.
Затръшвам своя свят.
Рисува по стъклата с пръсти
вълшебен дъждопад.

Цигарата дими самотна
и стаята мълчи.
Над мен виси прокапал покрив.
И стар комин клечи

и омърлушено извива
синееща следа.
А силуетът ти се скрива
завинаги в дъжда.

А утре…Знам,че няма утре.
Отиде си от мен.
Отиде си така обиден,
жестоко огорчен.

Не се сбогувах.
Нямах сили
дори да промълвя
поне едно последно:”Мили!”
Но...по-добре така…