автор: savaparvanov

Беше сигурно около година и половина, откакто започна да ме тресе пубертета. Душата ми се гънеше яко под влияние на това подло копеле.
За втори път се върнах преждевременно от морето. Баща ми и сестра ми останаха там. Аз стоях две седмици и не издържах повече.
Бях подложен на странни и непонятни влияния идващи от дълбините на трансформиращото ми се тяло.Те от своя страна афектираха мисълта ми.
Вместо да плувам, бера миди и други приятни занимания, които имах предишните години, мислех за глупости. Като как изглеждам например. Дори почнах да обръщам влияние на определени детайли от тялото си, и да си мисля, че трябва да изглеждат по друг начин, защото моментното им състояние не ме удовлетворяваше. Пълна отврат! Не можех вече да разговарям с хората като преди. Самите хора ме дразнеха всичките и аз се чувствах много неразбран и по някакъв начин хем специален и различен, хем адски презрян и жалък. А с жените вече не можех да общувам като с хора, сякаш станаха различен биологичен вид.
Някъде към дванадесетия ден от престоя на Иракли (див черноморски плаж) механизма на новоформиращата ми се душевност започна яко да задира. Много лампи светнаха на червено. Машината се бунтуваше и искаше гориво. Голяма мъка.
Бяхме много хора, семейство и приятели. Другите си караха кефа. Дъртите си поркаха, плажуваха, а когато е сгодно се съвокупляваха по палатките. Сестра ми беше ухажвана от отбор красавци, поне двама.
Баща ми се скъсваше да кара сърф, а аз лежах само в хамака и четях книга след книга. Все едно той е 16 годишен хлапак,а аз-одъртяващ чичка…
Състоянието на нещата трябваше да се промени по качествен начин. В бушуващата от хормони и уморителни мисли психика механизмът на заместване даде заявка, че ще оправи всичко. Най-лесното решение:
Сменям мястото и всичко ще е супер и аз ще съм супер и ще съм готин дори и щастие пълно.
В лятото на 1996-та година се прибрах от морето, в разгара на на най-тежкия ми пубертет. Исках да бъда сам, да се скрия от всички.

Планът обаче се пропука.

По онова време слушах доста радиоактивна музика, тежък метъл. Надувах я яко, а тонколоните бяха огромни и мощни. Дядо ми ги е правил, а той не е случаен човек. Бил е генерал и най-големия радиотехник от своето време. Обиколил е целия свят и често намираме следи от това. Като африкански маски от сандалово дърво и бръснарски ножчета Solingen от втората световна война.
Следователно, макар и незабелязан, не останах нечут. Не се налагаше дори някой да прави презумпцията, че щом мрачни звуци огласят махалата около 208 блок, значи Савата се е върнал от морето. Беше дори по-лесно.
Аз съм на шестия етаж. А Тонката е на седмия. Трябва да е бил много глух и тъп, за да не чуе чугунените китарни рифове и грухтящите вокали през кухата панелка. А Тонката не е тъп изобщо. Беше първенец на випуска в американския колеж а по-късно стана първият чужденец в триста годишната история на математическия факултет на Санкт Петербургския университет, който завършва с пълно отличие. Като се замисля, съвсем спокойно може да се каже, че е истински гений. И ако се организира световно първенство за отличници, се съмнявам че някой ще му се опре.
Когато бяхме в началните класове, Тонката се учеше да свири на пиано. Нали в добрите семейства детето трябва да заучава елементи от класическото възпитание, чужди езици и музикални инструменти.
Като родителите на баща ми, когато го карали да учи пиано и Френски. По време на един уроците по Френски той толкова се напънал да запомни някакви глаголи, че пръднал звучно. А учителката се направила, че не го е чула.

Първоначално Тонката си нямаше пиано, но аз имах. Старо колониално пиано, с клавиши покрити със слонова кост. Тони идваше да практикува у нас. Гореспоменатата куха панелка даваше възможност на майка му да се наслаждава на новопридобитите му музикални умения. Live и unplugged.
Синчето изтичваше по стълбите до долния етаж. Апартаментите ни са един над друг. Тонката сядаше на пианото и започваше да свири. Току поглеждаше към тавана и извикваше:
-Мамо,чуваш ли?
-Чувам Тони, много добре, супер! – окуражително отговаряше тя.

…………………………..

След има няма 2 дни тактичен период на изчакване, на вратата ми дружно се почука. По дяволите! Моите приятели…
Моите приятели са много свестни, интелигентни и интересни хора. Но тогава, както и всички други представители на човешкия вид, те много ме дразнеха. Направих се, че ме няма вкъщи, съзнавайки, че няма да мине.
- Отваряй! Знаем че си тука!
- Отваряй копеле!
- Който се цепи от колектива, колективно ще му го цепнем!

И аз отворих. Следваха дружни мъжки прегръдки, викове и възклицания.
- Къде си бе копеле!
- Кво става бе Сава-а-а?
- Криеш се от партията а?!
С вътрешна и външна неохота се включих във всеобщата радост по завръщането ми в квартала. Веднага започнаха да се градят сериозни планове за идните дни. По същество те включваха здраво пиене на евтин алкохол.

Водка Венец беше венеца на културно алкохолната квинтесенция на средата на деветдесетте години.

Заниманието беше локализирано. Мястото също. У нас. Очакваха се много хора, повечето от които непознати. Приятели на Емо. Той беше прекарал доста бурно време на морето 2 седмици преди това. Изпил много алкохол там, запознал се с много хора и дори опънал някаква девойка за първи път. За първи негов път. Твърдеше, че била хубава, което със сегашните научни методи не може нито да се докаже, нито да се опровергае. При така стеклите се обстоятелства Емо се бе превърнал в доста отворен пубер. А по същото време аз бях много сдухан пубер.
Не можех да му откажа да покани половин Стара Загора у нас, за да не ме помислят за още по-сдухан. Съмнявам се решението ми да ме е поставило в по-малко сдухана светлина.
Последваха няколко вечери, в които Емо купонясваше със своите старозагорски приятели у нас. Поркаха и говореха за путки. Към Емо се обръщаха почтително с „Философе”.

Та Емо и старозагорските му приятели си поркаха и си лафеха за путки. С мен не говореха. Предполагам, че ако имаш срещу себе си дребен дългокос пубер, супер дръпнат и неконтактен, но в същото време домакин на партито, единственото решение, до което нормален човек може да стигне, е просто да не го закача. И те тактично не ми обръщаха внимание.
Седяха 2-3 вечери у нас, писна им и си тръгнаха. Обаче едно момиче остана да спи за още 5 дни. Това си беше голям проблем.
Аз наистина бях много смотан девственик. Сигурно обелих 2 изречения с момичето за целия и престой, гледайки да не се засичаме по коридора. А тя дори изми пепелника на баща ми и тогава за първи и последен път видях какво великолепно мраморно изделие е той.

Сега обръщайки се към миналото, мога да потърся оправдание за тази, една от многобройните ми грешки. В апартамента ми имаше кака за няколко дни и целият остатък от семейството беше далече на морето. А аз не направих нищо, въпреки че на тази възраст ми напираше да изеба всеки движещ се обект с цици. Бих могъл да утеша гузната си съвест, като си кажа че тя не е била хубава. Обаче това би било просто жалко. Заслужавам да горя в ада за такива пропуски!!!

..................


Беше първият път когато пуших. Или един от първите пъти. Някъде към втори клас. Със съучениците Ники и Венци скитахме по поляните. Полянките са живата връзка на младост с Витоша. А началото им е и края на София. Скитахме се ние и по едно време гледаме стадо крави. Бяхме изненадани, защото младост 2 още тогава се считаше част от София. Много хора и до днес смятат така. И може да са прави, защото с това разрастване центъра на града след 20 години ще е Черни връх. От друга страна квартала е поне 5 пъти по-близо до Симеоново, отколкото до площад Славейков. Което е добре дошло за овчари и кравари, решили да попасат животните на по-софийска ливада.
Тези почти демографски препратки не минаха през детските ни главици тогава. Те бяха заети с друг обект. Краварят.
Черен, мръсен, леко брадясъл и много алкохолясъл.
Той дойде при нас и извади оферта.
-Деца, айде да ми пасете кравите. Аз че отида до шатрата за цигари.
Шатрата се намираше до държавния плод и зеленчук на Булгарплод. През
80-те там се продаваше бира и се събираха местните пияници. След това бира спря да се продава, а върху вмирисани черги по земята спаха един-двама местни клошари. A oт няколко години шатрата е вече в историята.
-А ти кво ще ни дадеш?
-ЕДИН ЛЕВ.
Бяхме изправени пред невиждана досега авантюра, за която щяхме да получим нечувано възнаграждение. Сърцата ни затрептяха лудо.
-Добре чиче. Само побързай, че мама и тате ще ни се карат.
Чичето запраши към шатрата и ние започнахме да му пасем кравите. По-скоро те сами си се пасяха. Ние само ги замеряхме с камъчета. Дълго, дълго време. След период твърде голям и за кравар алкохолик, нашият човек се върна. Ние поискахме заплатата си.
-Деца, немам пАри, немам. Отидоха за цигари и рикия.
Той извади пакет Арда.
-На, вземете цигарки.
Ние взехме, кво да правим. Взехме и огънче.
Запалихме и пушихме. Деца, претърпели тежък житейски опит за половин час. Веднъж обсебени и прелъстени, след това подло излъгани и накрая омърсени. Но бурята в душите ни тепърва започваше. Нашите щяха да ни усетят, че сме пушили. Освен ако не се отмиришем. Дъвки нямахме, нито стотинки за дъвки.
Предприехме крутни мерки. Използвахме всичко в наличност. Пихме вода от реката. За първи и надявам се последен път в живота ми.

Нагоре към Витоша има воена база. В устните младостки предания се казва, че войниците там много обичат да пикаят в близкото ручейче, отиващо надолу към града.

Пасяхме и трева. Сигурно кравите получиха злобно задоволство от това.
„Ще ме замеряш с камъни, а! Паси, паси, да видиш кво е!”
Веднъж решили, че сме прикрили страшната тайна, тримата се разделихме и поехме към вкъщи.
Наближих бащиния 208 блок с адски гузна съвест. Съдържанието в стомаха ми също бе гузно и искаше да избяга навън. Стигнах до паркинга пред блока. Чувствах, че съм претърпял провал с прикритието. Чувствах се накиснат в тютюнева смрад. Не можех да се прибера в къщи и да бъда разобличен.

Реших да скитам.

И тогава го видях. Оправяше колата на 10 метра от мен. Баща ми.
И той ме видя. И тръгна към мен. Усмихнат и лъчезарен, с чист топъл поглед в сините му очи.
-Здрасти бръмбар! Как си?
-Защо???А! Ъ-ъ-ъ…Добре съм, добре съм тате! Всичко е хубаво! Нищо лошо не съм направил!