Посвещавам на родното ми село
Видрар и трънския край
Раздвоен от проблеми, все нищя
този век, пренаситен ефирно
и затрупан в оксидни огнища -
как убива и трови безспирно!
Искам само, преди да угасне,
тоз живот, Господ колкото дал е,
да се върна във детството ясно,
в онова, непослушното пале.
Да изтичам, ей тъй, без посока,
глътка въздух безплатно да взема,
та кръвта ми да кипне за скока
в тази мъничка, тъжна поема.
Искам пак да си върна момчето
в онова, пограничното, село,
с ромоляща рекичка в дерето,
подир стадото с Пръвчо начело.
С планините, които опасват,
като крепости древни, къщята,
и ливадите, тучни и властни,
гдето стъпките още личаха.
Нищо... Нищо от хората няма!
Тука старите вече измряха.
В неми улички - спомени само
и огнища, без въглени, бяха.
Но пред мен те отново горяха,
тънък дим над оджаци се вие.
Моя мила, провесена стряха,
мойта жалост не знаете вие!
В този град, затъмнен от комини,
и всред саждите, кашлящи болно...
Безвъзвратно селцето замина
в път на запад, щастливо и волно.