автор: vitoriovitalis

129. Заминаването

Неделя следобяд.
Празничните дни постепенно, сякаш без желание, изтичат във вечността. А с тях – и лятната ваканция на Вито и Боби. Облечени в новите си дрехи, те послушно мъкнат багажи до разтворения багажник на татковото Замбези.
Куфарите на родителите. Двата сака. Кръгла тавичка с баница, старателно обвита с вестник и пристегната с шарена тел за миньорски взривове, за да може лесно да се държи в ръка. Кутия от обувки, пълна с печени курабийки в най-разнообразни форми. Буркани със сладко. Бели торбички – коя с домашна юфка, коя - с кротко потракващи орехи...
Доцент Ян е спал дълго след обяда и тържествено излиза на стълбищната площадка. Облечен е в светлосив панталон и бледожълта риза с къси ръкави. Лекото сако е върху ръката. Запалената цигара е в другата. Добре оформеното шкембенце върви важно напред. Той бавно слиза по циментовото стълбище и подава небрежно сакото на притичалия шофьор.
- Мишо, окачи го отзад !
Зад него излиза с насълзени очи Лила. Тя винаги се разстройва
при заминаване и реве. Рева, когато момчетата тръгваха от Фила, сега – пак. Нервите й не са в ред. Зад нея се показват сестрите. Леля Нади маха на Вито и Боби.
- Елате да целунете ръка на дядо ви !
Момчетата се връщат обратно в салона. Дедо Вано излиза с
труд от кухнята. Баба Мери помага да си облече сакото. После бута нещо в ръката му.
Вито се навежда пръв. Хваща за свитите пръсти и докосва предпазливо с устни голямата подута ръка на стареца. Той държи в нея едно старателно сгънато хартиено толарче. Момчето го взима с известно неудобство. Зад него ухиленият Боби бърза да прибере полагащата се и на него плячка. Дядото отваря устни, но не издава никакъв звук.
В полутъмния салон вече са се подредили бабата и двете лели. Момчетата целуват ръка и взимат, каквото им дадат. От Мери – една по-едра монета, от Нади – по-дребна, а леля Божа скришом им бута по една зелена двутоларова банкнота. Какъв удар ! Боби се разтапя от кеф.
Външната врата е широко отворена. Жените целуват и прегръщат двете братчета - чак до площадката на стълбището. Баща им вече е седнал отпред. Майка им стои пред отворената задна врата на автомобила. Момчетата се наместват при нея. Вито дърпа дръжката и затръшва вратата.
Шофьорът пали колата. Лила и децата махат, навели глави през стъклото. Ян повдига едва-едва дясната ръка, без да се обръща назад.
- Карай !
Мишо завива надясно. Поема бавно между Партията и
градинката на хотела. Напразно Вито и Боби гледат на всички страни. В топлия следобед махалата изглежда съвсем глуха и заспала. Приятелчетата от лятото са се изпокрили някъде.
Автомобилът намаля ход, за да се размине с един камион, спрял пред терасата на ресторанта. Келнерите тътрузят по плочките железните крака на дървените маси и ги товарят на платформата. Ще ги карат на плажа за Венецианската вечер. Черното Замбези завива наляво, спуска се по уличката край къщата на Оги и излиза пред Пощата на Житния пазар. После тръгва за малко на запад.
Автогарата е необичайно пуста. Градската градина е потънала в мързелива дрямка. Листата на дърветата са оклюмали, натежали от прах. Колата поема по шосето, което плавно извива и след километър-два се влива в главния път за Фила.
В това време шофьорът на камиона и един по-млад келнер, мобилизиран за случая, вече разтоварват масите и столовете на плажа. Колата е спряла на покритата с тротоарни плочки широка площадка между големия басейн с олимпийски размери и по-малкия – точно под кулата за скокове във вода. Мъжете бързат, за да могат да се върнат навреме за останалото оборудване, напитките и храната. По време на вечерното празненство ще има богат бюфет. Инструментите за оркестъра ще дойдат с пикапа на музикантите.
На тръгване става незначителен инцидент, който остава незабелязан от никой на празния плаж. За да обърне, на шофьора му се налага да направи малка маневра. На площадката няма достатъчно място, за да завие. Той дава заден ход, без да погледне в огледалата. До него възбуденото келнерче ръкомаха и му разправя нещо интересно.
Каросерията на камиона леко бута нахвърляните набързо една връз друга ресторантски маси. Последната от тях се катурва и тихо плясва във водата под кулата. За момент дървеният плот сякаш се понася като сал на повърхността. Но стърчащите нагоре метални крака натежават. Масата бавно потъва в дълбокия басейн.
Пътниците в черната кола, пътуваща за столицата, са се умълчали, унесени в дрямка. Доцент Ян спи, обронил глава на гърдите. Шофьорът е вперил поглед напред. Слънцето се скрива зад облаци. Започва леко да ръми. Постепенно дъждът се усилва.
Когато гумите затрополяват по паважа на Фила, пороят заплющява по ламарината и стъклата. Гръмотевиците падат сякаш съвсем наблизо. Чистачките не смогват да отмият водата, стичаща се отпред. Колата се движи съвсем бавно. Всички са се разбудили и напрегнато се взират в настъпилия сякаш внезапно сумрак. Вито вижда първия трамвай. Сърцето му се свива. Всичко започва отново...
Шофьорът бай Мишо включва радиото, за да ободри пътуващите. Под копчетата светят топли жълти кръгове. Музиката свири Ритъмът на дъжда. Момчетата се споглеждат. Оркестърът на хотел Замбези често откриваше вечерната си програма с това парче. Довиждане, Белвил !