автор: lips_of_angel

Понеже като ехо отшумя
последният ни вик, недоизказан,
се пръсна върху мен една сълза.
И беше като дъжд, ала неканен.

А всяка капка днес е ураган,
в която се удавям като бебе.
Опарена от всичките слънца,
говоря с пресни рани пак за тебе.

Забравям, че ми трябва вечност.
И сядам там, където думите
са вдигнали до горе крепост
за нашето неизживяно влюбване.

Изкачвам се по нея като в храм,
а по стъпалата чакат чужди стъпки.
Какво ли да ти дам, когато сам
не можеш да обикнеш мойте устни.

Какво ли да ти дам, когато аз
изграждам постоянство да забравя.
И бяла... бяла като преспа сняг,
очаквам есента да се забави.

А после да приличам на скалите.
Да бъда постоянна като истина.
Дори да мине някой, дните ми
да са забравили, че някак съм обичала...