автор: sia

на моята близначка

Беше час по история. Другарката говореше за Левски.
Вече знаех кой е Левски. Обичах го, по своему.
С моята близначка бяхме най-добрите по история.

Тя пишеше оценките ни – нашата учителка по история.
Не помня в кой клас бяхме. Но били сме малки момиченца.
Помня, че тя някак изведнъж започна с по-висок глас да говори
за предателя в расо. За предателя в черно.
за един поп, заради който Левски е заловен и обесен.
Говореше с необяснима за мен страст,
лицето и почервеня, ръкомахаше особено.
Слушах я, започнах да се чувствам тревожно, да се чувствам зле,
без да зная защо, погледнах сестра ми, тя ме гледаше също така.
После, в един миг забелязахме, че всички деца ни гледат.
Бяха се обърнали - със сестра ми от първия клас стояхме на последния чин,
винаги съм знаела, че е защото сме високи…
Гледаха ни… как бих могла да обясня как и как да обясня как
се чувствахме с нея…
Таня ме пита наскоро дали помня. Помня, че страдахме.
Нашата учителка всъщност казваше, че поповете са лоши,
че са предатели, тя не казваше, че има и други,
тя просто заклеймяваше поповете.
Ние бяхме възпитани да уважаваме учителите.
Много страдахме.
Как едно малко момиче може да слуша, че
татко й е лош, просто защото е поп.
Наистина не разбирахме. Защото татко беше добър,
беше толкова мил, всяка сутрин отивахме в леглото
/мама ставаше по-рано/, прегръщахме го, галеше ни,
даваше ни стотинки, които мама отказваше.
И постоянно идваха хора, които му целуваха ръка,
много от тях плачеха, а той им говореше, все им говореше,
пак му целуваха ръка. Всички го обичаха.
Наистина не разбирахме. Тате е добър,
защо те ни гледат така, тате не е предал Левски.

Всъщност, това което искам да кажа е –
милост за децата!

Когато дойдохме от планината долу, в началото
на Ихтиманска средна гора –
най-лошия спомен от детството ми са децата!

Те кривяха телата си, подскачаха, крещяха срещу нас –
наричаха ни попадии – не знаеха какво значи, но за тях важно беше,
че сме дъщери на поп, че това е обидно.
А ние не разбирахме, защото там където бяхме родени
това не беше обидно. Всички ни обичаха. Обичаха и тате.

Децата се бият. Сестрите се бият. До едно време.
Но вероятно там някъде сме разбрали, че сме едно,
че сме различни, че имаме нещо общо, което трябва да браним…

Сега… не си прощавам, емоционално е, била съм мъничка, но и
сега не мога да си простя, че имаше период – тогава,
в който се притеснявах, че тате е поп,
заради учителката и децата…

Тате искаше да станем учители /след като не станахме монахини/.
Сега зная, че бих искала да съм. Учител.

Моята близначка е учител. В Америка.
Тя ще е най-добрия учител на света.

/винаги ще съжалявам, че не е тук... и учител/