***
Влакът бавно навлизаше в гарата. Тя нетърпеливо се надигна и започна да оглежда посрещачите. Знаеше, че баща и ще я чака. Беше се обадила, че пристига и нямаше търпение да го зърне... след три години! Три дълги години! Видя го! Толкова се беше променил: беше поотслабнал, раменете му поприведени, ръцете му сякаш не можеха да си намерят място и разбира се – каскетчето! Същото старо каскетче, с което никога не се разделяше... Тя слезе от влака и първото нещо, което искаше да направи, беше: да се затича, да го прегърне, да усети аромата на сено, на овце, на пушек, на нещо родно, нещо свидно... Вместо това, тръгна още по–бавно и не откъсваше поглед от очите му. Но... той не я виждаше! Погледът му минаваше през нея и продължаваше трескаво да оглежда хората по перона! Усети паниката в очите му, обземаше го безпокойство! Той се обърна един, два пъти назад и пак втренчи поглед във влака. Тя вървеше точно срещу него, даже му се усмихна, но за кой ли път той просто я погледна и продължи да се взира напред. Изравни се с него и тихо каза:
– Добър ден!
– Добър ден!– отговори баща и и продължи да гледа в навалицата.
Тогава тя разбра! Родният и баща – не я позна! Буца заседна в гърлото и! Застана на една крачка зад него, а душата и крещеше: ,,Татко! Татенце! Какво направиха с нас?!" Докосна го леко по рамото и тихо промълви:
– Извинете, друга ли чакате? –Искаше да се пошегува с тази жестокост, с тази не справедливост...
Той бавно, много бавно се обърна и очите му – тези най-обИчни очи в света се напълниха, по точно преляха...
– Детето ми! Дъще! Не те познах татювата!
Атина