автор: veniamin

Съдбата ми е куче, задрямало.
Животът ми лае от няколко века.
Животното стана човек.
А от човекът нищо не остана.

Една каруца само скрибуца
с нови джанти и стара традиция.
Към хората, нямащи нищо,
но имащи нови амбиции.

Продавам себе си като дреха,
дарявам себе си като мечта.
Не искам да носят новите ми доспехи
нито да отварят скърцаща ми съдба.

Ще живея като задрямало куче,
като циганка, загърната с шал.
В този живот съм прекалено скучен,
или просто - отдавна съм полудял.