автор: CheGuevara

1 В начало създаде Бог небето и земята. 2 А земята беше неустроена и пуста; и тъмнина бе върху бездната; и Дух Божий се носеше върх водата. 3 И рече Бог: Да бъде виделина. И стана виделина. 4 И видя Бог виделината че беше добро; и разлъчи Бог виделината от тъмнината. 5 И нарече Бог виделината Ден, и тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро, ден първи.
Битие, глава 1


      09. 00 ч.

      СЛЪНЧИЦЕТО

      Магдалена старателно зави мократа си коса с хавлиена кърпа, присегна се за чашата с кафе и в движение запали цигара.Горещата чаша опари пръстите й, но тя сякаш не го усещаше...
      От съседната стая се чуваше равномерното дишане на Слънчицето. Имаше още време до събуждането – време, в което тя можеше да бъде слаба, тревожна, нещастна...Щом Слънчицето запееше в леглото „Мила моя мамо...“ с невероятното си гласче, тя трябваше да бъде силна, весела и щастлива...
      Но сега, сега имаше още малко време, колкото да си поеме дъх.
      Седна пред компютъра, погали хладната клавиатура и си пожела мислено късмет в сърфирането.
      Зададе ключовата дума и скоро добрият Чичо Гугъл подреди на екрана последните новини. Всичките – вече известни за нея. Въздъхна съкрушено и угаси цигарата. И днес денят за нея беше изгубен във върволицата от дни, в които се мяташе между болката, надеждата и вярата.
      Стана бавно, напръсти прекоси стаята и седна на леглото до спящото дете. Дишането му сега беше учестено и неравномерно, и нежните листенца на пръстчета му потрепваха, галеха завивката, като че ли искаха да уловят нещо изплъзващо се...
      Искаше й се да надникне в съня на детето си, в този странен и непознат свят, който оставаше заключен за нея. Свят, изваян от звуци, аромати и докосвания, вселена от чувства и странна хармония...
      Лъчезарна усмивка озари детското личице. „Мила моя мамо...“- ангелският глас звънна в стаята и възвести началото на деня.
      Магдалена се наведе и целуна по нослето малката певица и двете се сляха в една топла, безкрайна прегръдка.
      „Слънчо скоро ще изгрее, поспаланке, да го посрещнем сресани и измити...“
      „Мамо, разкажи ми пак за Слънцето и ти обещавам, че днес ще съм най-доброто дете на земята.“
      Магдалена погали златните охлювчета на косичката й и думите й като пролетен капчук звъннаха в притихналата стая.
      „Слънцето е дар за всяко живо същество. Сутрин рано то се събужда първо и тръгва по своя дълъг път през деня. Протяга топла ръка към земята и докосва дървета и цветя.От топлината му те се събуждат и разтварят ароматни чашки. Пчеличките улавят сладостния мирис и литват да събират цветен прашец. Птичките под първите слънчеви милувки разресват перцата си и песните им изпълват въздуха. Земята става топла, ароматна и песенна, Хора, цветя и животни благославят Слънцето и в душата им звучат радостни песни...“
      „Мамо, ти си моето топло, ароматно, животворно Слънчице!..Толкова те обичам!...“
      Сподавената болка и вик заседнаха в гърлото на Магдалена и сълзите се затъркаляха по лицето й, Не ги изтри, защото детето не можеше да ги види. Притисна го до гърдите си и сподири с поглед Божията майка над камината, където всеки Божи ден палеше кандилото.
      Може би някой ден Чичо Гугъл ще й прати блага вест, че има цяр и за нейното дете...
      Въздъхна и продължи нататък към идващия ден.


      Ружа Велчева

      (откъс от „Морга за изгубени души“)