автор: esperanca

снимка

В черното на гранита е цялата палитра на художника – животът в офирското злато на слънцето, отразило узрелите и люшнати от вятъра класове на житото, залязващи в пурпурния рубин на вечерта, натежала от нега и очакване, заредена с електричеството на лятна буря в сигнално просветващи мълнии – яспис, аметист, смарагд, сапфир; за да се събуди в тюркоаз и опал перлената чистота на утрото.

Няма прорязваща зениците светлина. Няма висока фигура на благ, справедлив старец с дълга брада, който строго да ме гледа. Няма пулсиращи искрици, нито ефирни създания, свирещи на арфи ангелска песен, която да ме води по Млечния път. И път няма. И някой е откраднал белия цвят от палитрата.
Летя със скоростта на светлината към ядрото на земята. Зная, че не ме очаква карминено-оранжевата лава, където се ражда животът в бълбукащо-врящите самородни късове – кипяща енергия, която напира да се осъществи. В края ще ме посрещне хаос, при отсъствието на цветове. Изстреляна съм през цев, от чиито нарези движението увеличава скоростта, която нагнетява компресия и бързо достигам критичното 8G. Налягането на целия Световен океан смазва гърдите ми. Поради липсата на кислород мозъкът е огромна, подута амеба, която е оцъклила очните ябълки в орбитите им. Всеки момент ще изпръснат. Усещането не е като при давене. Не се задушавам. Невъзможното за описване мъчително агонизиране идва от високата и продължаваща да се увеличава скорост. Физическото ми тяло до такава степен е непригодно да понесе ускорението, че мисълта за тяло изобщо отсъства. Да. Мисълта. Ясно зная какво се случва и това, което ме очаква. Нищо от предстоящото не ме плаши, безсмислено е да се страхувам от неизбежното. Задъхвам се в изнемога, искам по-скоро да свърши. Не е страшен безтегловният, статичен хаос, непоносимо мъчителен е пътят до него. Нищото е точно определено място, където ще пристигна. Нищото е отсъствие на всичко познато, научено, въображаемо като човешко същество. Нищото е ново състояние, различно измерение, последна дестинация, в която ще се нося свободно. Завинаги. Според човешките разбирания думата „завинаги“ символизира сигурност, обещание, завет. Според вселенските – обреченост – без начало и край, без цел и време. Нищото е мястото на отсъствие. Там, където липсва всичко – знание, желание, чувства, Бог, ад. Нищото е състояние, в което има само мен. Човекът – алчен, ненаситен, имащ всичко и въпреки това нещастен, недоволен, претендиращ , че е самотен. Горкият. Цял живот се развива, надгражда знания, за да разбере пред входа на смъртта, че няма по-голямо отчаяние от вселенската самота – да я види, да я съприживее.
Отдавна съм надхвърлила скоростта , с която черните дупки поглъщат светлината. Прекалено съм млада, за да съм изучавала тънкото тяло, паралелните измерения, но има нещо познато в просвистяването на мисълта през тунела. Няма болка, поради отсъствие на тялото, въпреки че знам, как физиката ми се носи подхвърляна през каменните серпентини, удряйки се в недяланите им ръбове. Някога на село имахме геран, дълбок двадесет метра, чието дъно стигаше подземна река с бистра и студена вода. От допира и устните изтръпват, зъбите болят. Затова са ми познати острите камъни, от които са изградени стените на тунела. За разлика от селския кладенец, чието гърло е отвес, тук серпентините чертаят невъобразима спирала, със завои рязко сменящи посоката.
Зная, че там , където отивам не ме чака нищо. Няма от какво да се страхувам, нищо няма да се случи. На място без време и действие ще бъдем само аз и нищото. Гигантският октопод на паниката ме обгръща с многобройните си пипала, стяга прегръдката, втренчва празното си черно око в мен. Толкова е мъчително непоносимо, ужасът в мен се моли:“Господи! Нека по-бързо да се свърши!“
А нищото отговаря: “Къде отиваш...къде отиваш...къде отиваш...“

Цялата световна наука не може да обясни някои явления. Бог има странно чувство за хумор, щом познава човека и въпреки това му дава правото на свободен избор. Не си задавам въпроси, чиито отговори не мога да понеса, но зная, че когато нищото ти проговори, това е последната възможност човекът да бъде спрян в пътя си. Въпреки разума на сърцето, чувствата на ума, той не винаги има правилните за себе си желания.
Не зная как вселенската промисъл е толкова милостива към гордо и глупаво същество, което въпреки пътуването си през тунела, продължава упорито да отстоява погрешното си желание. През призмата на времето разбирам защо по-късно ставам пасивен свидетел на автомобилна катастрофа. На 31 декември около пет часа сутринта се возя в кола, която се движи с над сто и петдесет километра в час по заледеното шосе. Преди двата моста на село Козар Белене водачът загубва управление и автомобилът полита между мостовете. Всичко се случва за част от мига, докато някой не казва:“Стоп кадър“. На забавен каданс действието се разтегля и шофьорът се отпуска върху волана, загубил съзнание. Пред мен е само звездното небе, което ми казва :“Не бой се, ще спася всички покрай теб“. В следващия миг грижовна длан поема летящата кола и много бавно я спуска надолу. Небето отстъпва пред върховете на дърветата, после виждам покривите на потъналите в сън къщи, бялата пелена над полето и усещам как предните гуми стъпват в незамръзналата вода. Приземихме се при отсъствието на удар по средата на реката. Първото, което чувам е ромона и. Времето отново следва нормалния си ход. Човекът до мен идва в съзнание, установяваме, че нищо ни няма – на автомобила и на нас. За разлика от първия път, сега истински се радвам на нищото.
Вселенската промисъл е рационална. След като ми е показала милост, ме среща и с причината, поради която я получавам.
Отново е зима. Градчето пъха под дебелия сняг. Около деветнадесет часа се връщаме след разходка с приятели. По това време на този сезон провинциалната уличка е като снимка от картичка – обездвижена. Лампите светят в бледо жълто, прихлупени под снежните си калпачета, а ледените им висулки прилични на мустаци, завършват образа на старчета, които дремят под тежестта на годините си. Уютно бяло е. Въпреки студа настроението е приповдигнато, а духът ми свободно се рее възрадван, че съм част от пейзажа. Подминаваме поредната улична лампа, още малко и ще стъпим на кръстовището. Изведнъж атмосферата рязко се променя. Въздухът се сгъстява и става труден за дишане. Надвисва неясна, но толкова осезаема тревожност, че я усещаме физически. Отново времето се разтяга в забавен каданс, връхлитащо от нищото зло блокира сетивата ни. Като по команда и тримата спираме, усетили с гърбовете си вцепеняващия ужас на парализираща заплаха. Обръщаме се едновременно, попарва ни гореща вълна, която ни залива на талази и плувваме в студена пот. Погледите ни са приковани в трептящия сив стълб мъгла, който се спуска над лампата към нас. Момичето отляво извиква името ми, вече зная, че злото е насочено към мен. Успявам да ги съборя на земята и се опитвам да ги прикрия с тялото си. Когато отново вдигам поглед към лампата, злото е придобило форма на широка стрелка като тези , които рисуват по комиксите и в тях вписват репликите на героите. Жилото е насочено към най-слабото място – сърцето, което в този момент, блокирано от концентрираната към него лоша енергия, не тупти. Лежа върху приятелите си на улицата, с изцъклени от паника очи, с отворена уста, не мога да дишам, ларинксът ми е притиснат от заседналата в гърлото буца. Стрелката устремено се спуска към мен. Все едно съм в бутало, върху което въздействат от двата края. Налягането става непоносимо. Въпреки забавения каданс на ситуацията, зная как улицата е в реалното си време и всичко се случва за миг. Стрелката е толкова близо до главата ми, че чувам жужащата в нея енергия, след миг ще изтърбуши сърцето. Ще ме отнесе. Невярваща съм , още не съм изучавала богословие, но страхът в мен изрича: “В името на Христа“. Единият край на буталото се отприщва и налягането ни изхвърля от натежалата с напрежение, безпомощност и паника ситуация. Стрелката прави рязък завой, движи се успоредно на тялото ми, докато го отмине и се размива в границата между черното на вечерта и бялото на земната покривка. Лежим на улицата като изплюти.
Зениците ни са фотографирали ужас. Приличаме на парцаливи марионетки, чийто кукловод след като е изтървал конците е обърнал гръб. По мълчаливо съгласие се прибираме без да промълвим и дума по пътя.

Всички желания, знания и претенции на отделния индивид са временни и смешни, съизмерими с вселената. Тази малка прашинка – човекът, в зависимост от свободния си избор, който прави непрекъснато, оставя незаличим белег и е онова звено, което променя посоката по спиралата на живота.