Беше един от онези неособени дни на Морфинвил, в които отново никой не бягаше от нормалницата...
-Споходи ме невероятно налудничава идея!- Каза Разказвачът и размаха еднометровата си пура използвайки само мускулите на бездарно избръснатата си уста, която се изви в усмивка, напомняща крокодил.- Удари ме толкова ясно ! Почти беше халюцинация! Представих си свят с огромни сини морета пълни със сол и риба, където растенията излизат от земята вместо да летят, облаците са просто бели петна, в които никога не е изрисувано нищо, място в което алкохолизма се смята за порок.- Разказвачът премести пурата си в другия край на устата си и се огледа наоколо за всеки случай. Не искаше да рискува да слуша някой освен самия той. Иначе би получил сценична треска. Столът му забиваше шестте си крачета дълбоко в ярколилавата почва, короните на огромните гъби между, които се бе настанил заедно с уискито си и пурата си се намираха на около метър над главата му обрасла в коса с отровно-кестеняв цвят, а на още пет или шест метра над тях летяха и пърдяха кислород плоските дървета.- Свят, в който комарите не са абсолютни господари на всичко и в който децата не са просто страничен ефект от секса...
***
Беше един от онези неособени дни на Морфинвил, в които отново никой не бягаше от нормалницата и психопатите* заспаха спокойно веднага щом нахраниха психиатрите** и ги упоиха с триптамин, за да са сигурни, че ще сънуват кошмари. Принцесата отново щеше да изнасилва някакъв отвлечен младеж, засега го бе съблякла чисто гол и го разглеждаше с небесно лилавите си очи, а небето от своя страна се показваше като все по-неоригинално като за пореден ден бе изрисувало днешните боксерки на царя в един от огромните си облаци, рамката на който беше по-бледо лилава от останалото небе. С други думи особени неща не се случваха нито в огромния дворец, който имаше формата на огромна бутилка Джак Даниелс*** нито в селото около него. Гражданите на Морфинвил като цяло не се отличаваха много от останалите жители на Земята, бяха презаодоволени от гледна точка на храна и домашен уют, но никой не ги пазеше от скуката и безсмислието на живота им затова всеки намираше начин да го осмисли като бяга от него. Младият Трип Уолкър не искаше да умре от алкохолно натравяне с обикновенно уиски като неговия идол дядо му. Той искаше да умре от алкохолно натравяне със "Зелената вдовица". Не знаеше дали легендите бяха истина или не, но ако Зелената вдовица съществуваше той щеше да пие от нея и то много. Трип излезе от триъгълната къща, в която дойде, за да си спомни за дядо си за последен път и се качи на коня си. Проблема с намирането на "Зелената вдовица" бе, че се произвеждаше само в една единствена каляска, която пътуваше от място което никой не знае къде е на друго място което никой не знае къде е . А на всичкото отгоре се местеше от едно такова място на друго такова място постоянно като междувременно минаваше през пътища, които никой не ги знае къде са.Според легендите каляската била огромна колкото къща, около нея се носила остра миризма на разврат и цялата била в цвета на дъгата(черен).Трип загледа замислено само, за да симулира, че още не е измислил какво ще прави, но след миг се отказа от позьорство пред себе си и засили коня си на изток . Към Публичния дом.
*Персонала обслуждащ нормалницата. Хората, които се грижат добре за нормалните и ако е възможно отново ги правят луди.
**Опасни за себе си и за обществото. Нормалните.
***Или поне странни същества от съвършенно друг и различен свят, биха предположили, че замъка прилича на бутилка Джак Даниелс. Всъщност замъка приличаше изцяло на замък, а такова нещо като Джак Даниелс абсолютно не съществува.
Бащата на Трип твърдеше, че ако изживееш живота си в търсене на "Зелената вдовица" ще си останеш трезвен. Твърдеше, че само вятърничави и безотговорни хора се занимават с подобни безсмислени легенди и митове и даваше за пример чичото на Трип, който бе прекарал по-голямата част от живота си в търсене и сега живееше в Публичен дом. Публичен дом беше в град на не повече от 3 километра от Морфинвил. Ако някой можеше да помогне със знания за мистичната каляска то това беше Жорж Уолкър. Чичото на Трип беше петдесет годишен, щастливо женен, ревностен защитник на равенството между половете. Опитваше се да направи брака си полуотворен, което значеше, че и двамата ще имат право да правят секс с други хора. Полу в случая значеше, че тези хора винаги трябваше да са жени.
-Би било абсолютно справедливо скъпа! Имаш право да правиш каквото си решиш с която си решиш и аз имам същото право. Така постигаме равенство и свобода едновременно.
-Мисля, че ще е по-добре ако ми дадеш да правя каквото си искам с който си искам, докато ти правиш каквото си искаш с която си искаш.
-А справедливостта и равенството? Къде ще отиде правдата ни така!
-Звучи ми справедливо. По равно си е.
-Какво? Мъжете и жените не са еднакви. Не би било справедливо единия да получава едните другия другите. Все едно да дадеш на единия ябълки, а на другия грозде и да кажеш, че е същото.- Жорж погледна през прозореца и размърда физиономията си в няколко гримаси докато уцели подходящата, а след това извика.- Виж ! Трипи е тук! Хайде да го посрещнем!- Лицето на Жорж бе истинско произведение на изобразителното изкуство. По точно казано на сюреалистичното изкуство. Изражението му беше толкова невероятно изразително, че бе много по-пламенно и чувствено от душата му. Големите му черни очи светеха даже на тъмно, а усмивката му често седеше дори когато Жорж бе тъжен. Лицето му сякаш имаше различна душевност от него самия.