автор: hristam

Всичко започна от една чаша кафе.
По това време бях само на шестнайсет, и ако бяха оставили на мен щях да предпочета горещ шоколад с бисквити, но приятелките ми бяха много напред с материала. Все пак това беше възрастта, когато неистово искахме да изглеждаме много по-зрели и разкрепостени, отколкото всъщност бяхме, а кафето с цигара ни караше да се чувстваме точно такива.
Освен това в случая то беше задължителен аксесоар за поглед в бъдещето. Работата беше там, че в дома на една от съученичките ми гостуваше нейна роднина, представена ни като една от най-вещите гледачки на кафе, карти и всичко, за което човек може да се сети. Аз малко се притеснявах от подобни тайнства, но всеобщото въодушевление зарази и мен. Ето защо послушно изгълтах горчивата напитка и с благоговение попивах всяка дума, изречена от загадъчната жена, сякаш от това зависеше живота ми.
Честно казано, въпреки тежкия си грим и екзотичните си аксесоари, тя не ми изглеждаше много по-възрастна от нас. Приятелката ми обаче беше успяла да ни увери, че когато човек притежава такава свръхестествена дарба, възрастта няма никакво значение, и изглежда наистина нещата стояха точно така. Въпреки младостта си жената се изразяваше толкова зряло и убедително, че макар понякога това, което казваше да звучеше малко неясно за тийнеджърските ни уши, нямаше как да не й повярваме.
Все още помня всяка подробност от онази вечер, а това, което ми каза за мъжът на моя живот, остана като татуирано в паметта ми. Нещо повече - с времето образа на въпросния идеален партньор, който гледачката бегло ми бе обрисувала, не само не избледняваше, а добиваше все по-ярки и живи очертания. Все пак това, което ми беше подсказала за него не бе малко. Знаех, че е висок, синеок и много чаровен. А също така нещо още по-конкретно - рожденната му дата.
След като завършихме училище всяка от нас пое по пътя си и все по-рядко се чувахме и виждахме. Нямах идея дали за другите онзи поглед в бъдещето е бил така решаващ, но помня с какъв ентусиазъм обсъждахме чутото и се бяхме превърнали в един луд вихър от емоции.
Естествено, всяко ново познанство минаваше под знака на предсказаното. Понякога ми се струваше, че съм срещнала въпросният човек, явно желанието ми за това беше по-силно от здравия ми разум. Бях склонна дори да допусна известни компромиси по отношение на външността, стига основните белези да са налице. Но, слава богу, тази еуфория не след дълго ме напускаше и бях принудена да застана лице в лице с реалността - това отново не беше моят човек.
Това по-скоро възпитаваше търпението ми и ме караше да се чувствам по-зряла, отколкото ме разочароваше. Знаех, че той, моят принц, е някъде там, в бъдещето, и ме чака. Дори да искахме, не можехме да се разминем - бяхме предопределени един за друг.
От около месец бях започнала работа по специалността си, когато го забелязах. Този път нямаше място за колебание - почувствах го в кръвта си - това беше той. При това работеше през две бюра от моето, усещах погледа му почти непрекъснато, а много скоро след това започнах да получавам на имейла си смешни, мили съобщения и картинки от него. Синият му поглед ме караше да се изчервявам, случайните неслучайни докосвания предизвикваха куп вълнуващи усещания, които в никакъв случай не бяха неприятни, но определено ме смущаваха силно. Уж бях подготвена за него, толкова дълго го бях мечтала, а когато най-сетне се появи в живота ми, се държах като свенлива хлапачка. Но ми се искаше той сам да се убеди, че аз съм неговото момиче, и пръв да протегне ръка към мен. Особено след като почерпи за рожденния си ден. Не че съмнявах, че датата е същата, която гледачката ми беше предсказала.
Малко след това, в края на един работен ден се озовахме по едно и също време на паркинга, и той ми предложи да ме закара. Така разбрахме, че освен всичко останало сме и съседи. При това - в един и същи вход, на съседни етажи. Много съвпадения, при това все хубави.
С изключение на едно - беше женен. Имаше и дъщеря, ученичка в музикалното училище. Което ми подсказа, че скрибуцащите звуци, които в почивните дни често ми опъваха нервите, са нейно дело. Бях виждала и съпругата му - симпатична стройна дама, с която си разменяхме поздрави и усмивки редовно по стълбите. С жена като нея бих могла и да се сприятеля, изглеждаше много приятна, но не и в този случай. В този случай се почувствах почти измамена. Не знам как беше станало, но ми беше пределено ясно, че аз би трябвало да съм на нейно място. Някъде имаше нещо сгрешено, щом не аз, а тя притежаваше мъжа, отреден за мен.
А той продължаваше да се държи повече от мило с мен - все по-често се случваше да отиваме на работа заедно, а ако се наложеше да остана да свърша нещо до по-късно в отдела, обикновено ме изчакваше. Виждах колко ме желае, цялото му същество ме жадуваше. Когато се случваше да докоснем ръцете си почти очаквах да видя как пламват искри. Копнеех за него по същия начин, както и той за мен, но при тези обстоятелства не можех да предприема нищо. И за миг не можех да допусна, че бих могла да бъда щастлива с човек, който има любящо семейство, а още по-малко - че мога да стана причина за края на това семейство. Разбирах, че при това положение аз съм тази, която трябва да се отдръпне, но нямах и грам воля, за да го направя.
Когато се засичахме с жена му и си разменяхме обичайните любезности, улавях се, че мислено разговарям с нея.
"Виж какво - казвах й - няма съмнение, че ти си една прекрасна жена, майка и домакиня. Чудесно се справяш със всичките си задължения, с твоята заетост направо е истинско чудо, че успяваш да огрееш навсякъде. На твое място аз не знам дали бих успяла така добре. Знам обаче, че мъжът, с когото живееш, е мъжът за мен. Нали си чувала, че на този свят всеки си има половинка, и едва когато я намери се чувства цял и завършен? Е, той е моята. Зная, че ти звучи странно, и ти е чудно защо съм толкова сигурна в това. Ще ти кажа - защото ми го предсказа една гледачка, когато бях едва на шестнайсет. С подробности..."
Добре, че тези разговори си останаха само мислени. Една вечер, докато ме изчакваше както обикновено, той ме попита дали нещо в него ме притеснява. Изгледах го шашнато. Освен, че не бях сигурна какво точно ме пита, за всеки би било очевидно какво може да притеснява една млада жена при евентуална връзка с женен мъж.
- Женен ли? - сега пък той се втренчи в мен учудено. - От къде ти хрумна?
- Как от къде? Редовно срещам жена ти във входа, а дъщеря ти свири...прекрасно - сдъвках края на изречението.
Очите му бяха се окръглили съвсем, преди да избухне в смях.
- Горкото дете не се справя много добре - каза, когато успя да си поеме дъх. - Но сестра ми смята, че всичко е въпрос на редовни упражнения, и не я оставя на мира. За всеобщо съжаление... - закикоти се отново.
"Не може да бъде!" - помислих, а той явно го прочете в очите ми, защото продължи:
- Живеят при мен временно, докато довършат ремонта на жилището им. А сестра ми е разведена, живее сама с племенницата почти откак я е родила - погледа му стана мек и топъл, като прегръдка. - Значи за това се държиш така дистанцирано...А аз си паднах по теб от мига, в който те зърнах. Моя грешка - трябваше да те запозная с тях, но виждах, че се поздравявате и си мислех...Ама и аз съм един недосетливец! Започнах да си мисля, че при теб има някакъв проблем...
Не беше много лесно, но проявих упоритост и не след дълго успях да се свържа с приятелката си от училище - онази, чиято роднина беше гледачката. Исках да споделя с нея щастливото сбъдване, а и това беше добър повод да разбера дали и тя е срещнала своя предсказан принц. Истината е, че исках да изкрещя щастието си на целия свят.
- Роднина ли? Гледачка? - гласът й по телефона бе искрено учуден. - Изобщо не знам за какво...О, чакай, чакай - сега си спомням. Но, миличка, това беше просто една шега. Братовчедка ми обичаше да влиза в разни роли, тогава се правеше на врачка - тя се закикоти - Честна дума, не предполагах, че някой може да го приеме чак толкова сериозно!