автор: merkator

Пустиня! Жълта, суха и гореща. Едвам пристъпвам. Влача се бавно и с последни сили. Жаден съм. Потя се. Дрипите по мен се свличат на парцали след всяка моя крачка. На главата си съм увил подгизнала хавлиена кърпа. Виждам пред мен висока дюна. Изкачвам я цяла вечност. Слънцето се опитва да ме убие. Убило е всичко живо тук и сега е мой ред. Свличам се по очи, но съм на върха на пясъчния хълм. След минута вдигам глава и не мога да повярвам. Мираж? Ясно чувам морето, което мие жълтия бряг от другата страна на дюната. Долу, на метри от синята шир, стои бяла рибарска колиба. До нея има някой, някакво черно петно. Събирам душа и се спускам, къде търкаляйки се, къде препъвайки крака. Приближавам брега. Не е точно рибарска хижа.
Има климатик. Бяла, дъсчена постройка, сякаш току що боядисана. Сините кепенци на прозорците се удрят тихо в стените. Лек, прохладен бриз. Няколко крачки ме делят от едноетажната къща. Поглеждам в страни, където трябваше да е черното петно. Оставам с зяпнала уста от учудване. Бял шезлонг и до него син чадър. Някой седи полуизлегнал се в него. Заставам между хижата и шезлонга. Жена е. Червен, цял бански, големи тъмни очила, руса коса. Гърдите и се движат ритмично, но бавно, като на спящ човек. Чувам тиха музика от към отворената външна врата. Само комарника стои между мен и водата. Вода! Тръгвам към къщата. Влизам без да чукам, нямам сили и да извикам. Вътре е тъмно, очите ми не могат да свикнат. Стоя изправен сред мрака. Вода! Накрая виждам мивката, пускам чешмата и пия направо от чучура. Почти не преглъщам, водата се излива направо в гърлото ми. Спирам за малко въздух и продължавам. Завива ми се свят. Изправям се и се задъхвам. Сърцето ми ще изхвръкне. Оглеждам се. Няма никой. Цялата вътрешност е едно цяло. Кухненски бокс и обширен хол с мека мебел и ниска масичка. Голяма библиотека, запълваща една цяла стена. Стъклен бар с питиета и чаши. На другата стена виси акустична китара. Гардероб, кухненски шкафове, ракла. Всичко е чисто, подредено и някак просто, изчистено от излишни детайли. Измивам лицето си. Изведнъж се засрамвам от вида си и миризмата на вкиснала пот, която се носи като облак около мен. До вратата има голямо огледало. Заставам пред него и извиквам. По-скоро е нещо като вик, някакво пресипнало клокочене. От огледалото ме зяпа някакво подобие на човешко същество с едвам прикрити голотии. С кърпата на главата съм като изоставен бедуин. Брадясал съм и лицето ми е червено, изгоряло и напукано. Пустинният прах е на всякъде по тялото ми. Сещам се за жената в шезлонга. Ако ме види така ще полудее от страх и ужас. Не искам да я уплаша и стоя вкаменен. Чак сега се вслушвам в музиката. Пинк Флоид, Shine On Your Crazy Diamond. Още една изненада. Какво става, мамка му! Какво е това място?! Нямам друг избор. Излизам от прекрасната хладина и тръгвам към жената с червения бански. Слънцето ме удря като с чук и този път се опитва да избоде очите ми. Присвивам клепачи и махам с ръка за да й привлека вниманието по отдалече. Тя повдига бавно тъмните очила към челото си. Загледана е в морето. Леко, без капка притеснение, обръща глава към мен. Усмихва се и ми кимва. Сякаш ме е очаквала и то точно в този ми вид. Спокойствието, което излъчва ме изнервя необяснимо. Има нещо изкуствено, нещо нередно в този замръзнал миг от времето. Каква е тази рамкирана и изрязана част от света. Вглеждам се в лицето на русокосата. Красива е, на не повече от тридесетина години. Не я познавам! В ръката си, която до сега не виждах, държи висока чаша за коктейли. Пълна и изпотена. Облизах се неволно. Спрях на три, четири метра, притеснен от собствената си воня. Видът ми явно не я притесняваше.
- Здравей скъпи. – гласът й се разпръсна из тишината, смущавана единствено от леките, нежни вълни на морето. – Къде се мотаеш? Изпускаш следобедното питие. Защо ме остави да скучая сама? Знаеш, че МРАЗЯ да пия без теб!
Мамка му! През главата ми минаха много странни мисли, мъчещи се да обяснят ставащото. Амнезия, пустинна лудост, миражи?! Може би сега умирах някъде сред пустинята и това бяха последните ми допири с живота. Такъв, какъвто съм го мечтал. Но аз не си падах по блондинки?!
- Ти коя си?!
- О, я стига с твоите номера! Вземи си един душ, преоблечи се и ела при мен. Мартинито е на кухненския плот. Донеси го и вземи още лед от хладилника.
Тя се нацупи и се обърна отново към морето. Божичко! Някак машинално се запътих към бялата къща със сините кепенци. В главата ми бушуваше пълен хаос, но започна да ми се струва, че знам точно какво правя. Бутилката беше на плота. Надигнах я и отпих няколко глътки. Може би всичко е сън, може би всичко е плод на умиращото ми въображение, може би русокосата е халюцинация. И все пак, мартинито беше великолепно и живително. Между библиотеката и бокса видях вратата на банята. Знаех, че там е банята! Съблякох дрипите и влезнах. Бели мраморни плочки с сини фризове. Пуснах душа. Хладка вода обля изгорялото ми тяло. Затворих очи и подложих глава под струята.
Отворих очи. Лежах. Мека светлина. Не можех да се движа. Обиколих с поглед стаята. Някакви уреди святкаха в полумрака. На лицето си имах кислороден апарат. Системи, кабели и зелени болнични чаршафи. На един монитор се движеше графиката на пулсовата ми честота. Кривите линиите подскачаха ритмично, придружени от натрапчиво пиукане. Болница! Нищо не усещах, все едно нямах тяло. Започнах бавно да потъвам. Светлината чезнеше, а на нейно място настъпваше лепкав мрак. Не чувствах нищо. Отдалечавах се и в същото време стаята заприлича на рисувана с маслени бои картина. Вгледах се неволно отново в монитора, където една права черта пищеше истерично.