автор: Tera

В дългогодишната ми практика на медицински работник съм се нагледала на какво ли не. Човек привиква с мъката и като че ли нищо не може да го извади от дълбокия транс на тоя всесилен наркотик. И все пак още щом зърнах Крилатия, нещо в него ме грабна.
Той дойде в нашето отделение само да го закърпим. Болката, която го измъчваше от вътре и го бе отвела в психиатрията, ние не можехме да облекчим. След безуспешен опит за летене започна бавно да се възстановява. Понякога дори разговаряше с околните, не само със себе си. Когато имах възможност, сядах при него и слушах необикновените му истории.
Оттогава изтече много вода, а аз не съм го забравила. Както твърдят спе-циалистите, той вече е здрав. Но останал без роднини и подслон, все така “временно" живее в дома за душевно болни. Навестявам го. И наистина откривам разлика. Може би в самия поглед. Колко пъти съм го наблюдавала докато разговаря и се занимава с някой от бившите си събратя.
“Какво се бе случило в душата му преди, та си вярваше, че може да лети, и какво стана после, та престана да вярва ?” – питах се и част от мен съжаляваше, задето развинтената бурмичка в ума му си беше намерила мястото и пред мен стоеше един нормален човек. Колкото и грубо да звучи, пък и условно. Защото кой може да отсече: този е нормален, онзи – не. Кой очертава границите?
Една привечер, докато лежеше при нас, Крилатия беше тревожен. Не отместваше поглед от стъклото насреща и си приказваше.
-Имаш ли нужда от нещо? – попитах го.
-Не ме оставяй да заспя, моля те!
-Че защо? В сън ще оздравееш неусетно. Не обръщай внимание на бурята.
-Но то може да излети.
-Кое?
-Дървото. Не виждаш ли как се мъчи? Толкова криле счупи вече.
Погледнах навън. С неподозирана мощ вятърът помиташе всичко по пътя си. В нашия прозорец като на екран едно старо дърво застрашително се извиваше ту на една, ту на друга страна.
-Сили не му останаха, ама не се предава. Аз от високото не успях да излетя, а виж то как се бори. Опитва и опитва. И ще се отскубне, да знаеш.
-Мислиш ли?
-Защо не? Какво се е вкопчило в тая земя. Вода и слънце има и горе. Трябва да се освободи и волно да полети. Представям си го как се носи из небесната шир. Напролет ще се раззеленява сред белите облачета. А есен ще ни изпраща десетки злат-но изписани писма,

в които ще се чете невероятната му история. Гледай! Гледай! С тая аеродинамична форма не може да не успее.
-Не знам. Не се надявай прекомерно.
-Сигурен съм, че това е най-голямата му мечта. Ние сме братя.
-Боя се да не се разочароваш.
-Смяташ, че сме обречени? Че тия корени са ни заклещили завинаги при червеите, така ли? Моето сърце винаги ще е горе, както е короната на това достойно дърво. А ти си като дядо ми. Според него всяко нещо на тоя свят си има участ, от която не може да избяга. Веднъж той удари по вратата и рече: " Направена е от дърво. Някога то е имало здрави корени и е смучело сокове от пръстта. Сетне са го отсекли и са го сторили на порта. Сега през нея минават стопаните на тоя дом и неговите гости. От същото дърво можеха дръжка на нож да измайсторят, с която да се реже насъщния или да се коли. Ей тая пушка, виждаш ли я? С нея само по шишета и тенекии е стреляно. Но тя ще отнеме човешки живот. Ама още го не знае."
След години дядо се гръмна със същата пушка. А мен вече не ме праща-ха на село.
Няколко дни след този разговор пак бях тръгнала към Крилатия. Намерих леглото му празно. Хукнах да разбера какво се бе случило. Бяха го преместили. По-късно научих за подобрението и излекуването му. Гаранции, разбира се, нямаше. Но за кого ли има!
На мен нещо ми загорча. Или просто ми беше трудно да си призная, че се бях влюбила в луд ... Който взе че се оправи ... На Коледа го попитах направо:
-Как така оздравя? Не беше особено деликатно, ала той ме погледна спокойно и каза:
-Помниш ли онази буря? На сутринта тебе те нямаше. Но аз още по първи петли вече чаках да видя какво е станало.
-И?
-Беше покъртително. Оттам започна и моето, така наречено, "оздравяване". На фона на просветляващото небе постепенно се очерта силуетът на дървото-птица. Съвсем голо. Черно и самотно. С много прекършени клони-криле. Беше изгубило битката на живота си. И го разбираше. И въпреки това стоеше гордо изправено. Истински боец. После сигурно съм задрямал, понеже щом отново погледнах, ахнах от почуда. Слънцето вече се беше показало и контрастно очертаваше моето дърво. И що да видя! На всеки клон, наместо листа, имаше птици. Птици, птици ... Толкова много! Бяха го окичили като за празник. И тези безмълвни вестители ми казваха нещо. Веднага се досетих.
-Какво?
-Дървото, което не беше успяло да стане птица, се бе превърнало в птичи дом. В същинско гостоприемно летище, разбираш ли? А внушителната му осанка се поклащаше сдържано, поздравявайки едни: - На добър път! , други – Добре дошли! Аз плачех, но бързо бършех сълзите си, за да го виждам ясно и да му се радвам.
На добър път! ... Добре дошли! ... На добър път! ...