автор: Da

...му пише писма, така както пише стихове.
Плаче ги, клада им прави, а после ги пали
край някакви нейни си диги.

И запалени после му ги подарява -
в някой жест, в доскучала целувка
или просто в сълза,
дето той
уж не бива да види.

Тя
е кривото огледало
на света, който си тръгва от нея.
Тя
нехайно събира багажа си
за последния дом и към кея.

Плаши я краят -
ще е болен, хаотичен и нервен.

И по пустите пролетни плажове
драска знаци някой страшен сън.
А дали този сън не е неин?

И не знае тя
кое я държи изправена -
море ли, онази сълза споделена ли?
Гръм?
Или дивият вятър...