автор: ivanstefanov

-Шефът ме изпрати при теб. Иска за неделният брой да има нещо интересно.
-Той май че се сеща за мен, кога няма с какво да си попълни страниците. Кажи сега какво иска да му разправям?
-Каза ми да ти задам само един въпрос.
-Думай!
-Кое от това, което ти се е случвало, ти е направило особенно силно впечатление и не можеш да го забравиш?
-Ама че въпросче! Че то какво ли не се случва на човек и лошо и хубаво. Много неща не се забравят. Искаш не искаш, по някое време щръкнат в главата ти.
Седим на масата, препичаме се на слънцето и от време, навреме надигаме чашките.
Интересен въпрос!
Чашките свършиха и не съм видял, кога момичето е смигнало на сервитьорката и пред нас кацнаха още две чашки.
Замислям се!
Пред очите ми се завъртат какви ли не щуротии, какви ли не истории.
И весели и тъжни и нелепи и гротесни, но ...

-Ще ти разкажа нещо. Не съм сигурен дали е интересно, още по несигурен съм, дали мога да ти го разкажа.
Преди години….
Един приятел. Военен. На няколко пъти ми казваше, че иска да отидем до селото му. Имало там някакъв проблем. Да дам някакъв съвет как да постъпят, какво да правят. Един ден се метнахме на джипа му и запрашихме за там.
Хубаво село. Голямо. Запазено. Не е далече и от града.
И той и жена му са от там. Живеят в града.
Пристигаме. Джипа завъртя по няколко улици и спря пред една двуетажна сграда с голям двор. Малко училище.
Слизаме от колата и той повежда навътре през двора.
-Жената работи тук. Директор е на училището.
Искат да разширят училището. Това вече не стигало за децата. Ставали все повече. Та да кажа, може ли, какво да правят, какво да искат, на къде да го разширяват, колко пари да търсят и още такива неща.
Училище за Особенни деца!
Захвърлени, изоставени….
Побъбрахме, поумувахме.
Излизаме.
Из двора ходят или седят деца. Доста. Малки. Вероятно до трети клас.
На двора е спряла кола. Товарна, неголяма. Шофьорът се качи в кабината. Моторът изръмжа
На средата на двора стояха няколко деца. Когато колата заръмжа, те се оттеглиха настрана. Остана само едно. То вероятно нямаше десет години. Беше дребно, много, много слабо.
Шофьорът видя, че децата се отместиха, натисна газта и даде назад.
-Спри!-извиках. -Дете!
Удари спирачката. Подаде глава от прозорчето и викна.
-Не виждаш ли колата бе момченце? Защо не се премести?
Детето не помръдваше от мястото си.
Слабо, слабо, кльощаво…
Една наведена глава…
-Дръпни се настрана бе момченце. Дръпни се да не те смажа.
То изправи глава.
Две големи очи…
Един тъжен глас.
-Нищо бе чиче! Карай! За мене няма кой да плаче.

Допихме чашите и се разделихме.
В неделният брой интервюто го нямаше.
Не бях разказал нищо интересно.