автор: rosi45

Доста възрастна жена, окоро осемдесет,
стоеше пред огледало и сваляше
ролките от напълно бялата си коса. Разреса я и оформи прическа. След това изписа с кафяв молив, а не с черен както правеше когато беше млада, веждите си. След това отвори гардероба и заизбира от много, много старите си , но добре поддържани тоалети, от времето, когато беше млада, омъжена и рабитеща. Дълго избира,имайки предвид времено и това, кое все пак е актуално. Добре, че физиката й беше запазена и не се налагаще да поднови тоалетите, защото нямаше никаква, ама съвсем никаква възможност за това. Живееше сама с една нищожна пенсия. В голям апартамент, но половината беше на дъщеря й. Дъщеря й... колко странно звучи...Нима все още има дъщеря?! Вече 7 години не я беше нито чувала, нито виждала. Беше някъде в България...С онзи пияница и четирите им кучета. Преди време, при тези мисли се просълзяваше,но сега- не, очите й отдавна бяха пресъхнали. Дори може би е по-добре, че замина. Засрами се от тези мисли. Но си спомни как се прибираше вкъщи преди- със сърцебиене от притеснението какво ще завари там. Дъщеря й, клошорят и кучетата обитаваха едната стая. От нея се носеше нехоносима смрад- те си вършеха работата в стаята, където заварят. Тази чиста и прибрана жена отначало изпадаше в ужас, но...какво да се прави, трябваше да погледне в очите истината- дъщеря й също бе клошарка. Нямаше как да бъде скрито.Косите й, на мазни кичури,провиснали край лицето, състарено преждевременно. Якето-омазнено,оръфано, а дънките- те бяха станали на кора от мръсотия. Не се миеше, не се къпеше, не переше, вонеше... Отначало жената се опитваше да я върне към нормален живот, към живота, когато беше студентка по медицина. Изкара три години, може би преминаваше от курс в курс благодарение на това, че баща й, бог да го прости, беше известен лекар. Да, известен...тя се усмихна горчиво. Много години само тя знаеше, че е много странен и поведението му понякога е неадекватно. Но след като се обеси, всички се запитаха-защо ли? Слава богу, нея всички я познаваха в тези среди и знаеха колко усмихната, любезна, възпитана, търпелива, спокойна и добронамерена жена е тя, а за семейните си работи никога не говореше. Когато дъщеря й беше малка, нищо не подсказваше до къде ще се стигне. Дали смъртта на баща й не отключи шизофренията? Може би, може би...Вече не се питаше. Беше факт, че не може да познае своето малко момиченце в тази...тази ужасна жена, с която не можеше да се разговаря, която се отнасяше зле с нея и си правеше каквото иска. Беше кошмарно! Затова си помисли-все пак добре,че реши да отиде в друг, неизвестен на нея град. Но преди това заплаши майка си, че ако използва нейните стаи, или я потърси, ще я убие. Как ли можеха да бъдат използвани от нормален човек-тя ги беше превърнала в кочина, а жената с една малка пенсия преживяваше с големи лишения, камо ли да прави ремонт. Стига! Всичко това е минало! Сега ще помисли- на връщане от разходката какво трябва да купи с петте лева, полагащи й се за деня. Ядеше малко и с остатъците хранеше четири котки. Те живееха под балкона й, само в най-големите студове ги пускаше вкъщи. Но много ги обичаше, не можеше без тях, те запълваха нуждата й да обича и бъде обичана. Сутрин първо тях хранеше и поеше и галеше, те бяха нейните дечица...Погледна се в огледалото, остана доволна от това, което видя. Никой не би предположил колко опустошена е душата й, колко е самотна и дори нещастна. Не би допуснала да я съжаляват!