автор: lips_of_angel

Не ме вини, че адски се обърках
кога е нощ и, всъщност, съмва ли,
че така и не успях да се завърна
по стъпките на всички пътници,
че изплетох и въже от самотата,
приличащо на русокоса плитка.
И сутрин хапвам тайно с вятъра,
а той не пита за червени изгреви.
Не пита и защо така си тръгнах.
Стъпките ми казаха достатъчно.
Но толкова е сухо, че преглъщам
единствено студеното приятелство,
което си остана помежду ни -
като река, изтичаща през дланите
на нас - неуморимите удавници,
обичащи да се забравят в залеза.