Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 424
ХуЛитери: 3
Всичко: 427

Онлайн сега:
:: Georgina
:: vlakant
:: Kutsulan

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМоята страст се казва Смърт
раздел: Романи
автор: dred

Застанал на ръба на плитката яма се вгледах в сгърчения трупа. Усмихнах се. Това беше мое творение и щях да се насладя на всеки един миг. Обичах процеса на самото убийство.
Изпитвах почти сексуално удоволствие ,когато острието потъваше във все още живото тяло и изригващата като фонтан кръв,ужасеното лице впито в моето,изгасващия поглед... Не по малко удоволствие ми доставяше и процеса на заличаването на следите,където физическата сила не беше никога достатъчно. Трябваше да използвам ума си,а нищо не ми доставяше такова удоволствие като да не оставя никакъв шанс на полицаите да ме хваната. Излишно е да казвам ,че често изпитвам почти непреодолимия импулс да подхвърля някой труп,но се въздържам. Не биваше да прекалявам,защото самоувереността на мнозина като мен ги бяха пратили или на електрическия стол или в затвора до живот. Естествено нито едно от тези не ме уреждаше така че предпочитах да се въздържам
Плъзнах поглед по трупа на скитника. Лежеше по корем,но ясно се виждаха тъмните петна кръв по тениската му. С първия замах бях забил острието в белите дробове. Смъртоносна рана,при която кръвта изпълваше дробовете на жертвата с кръв и тя умираше от задушаване само за десетина минути,ако преди това не я убие кръвоизлива. Не можех да си позволя да гоня умиращ човек из града с нож в ръка,така че дори и по някакъв начин да се измъкнеше рано или късно щеше да умре отнасяйки самоличността на убиеца си в гроба. Не че това се беше налагало,но не обичах да рискувам...поне не още. Следващите три рани бяха в корема и бяха толкова дълбоки че острието бе излязло от гърба,оставяйки три спретнати кървави петна. Върху старата зелена тениска. Последния удар ми беше любим-бях успял да забия острието между 5-тото и 6-тото ребро под ъгъл от 45 градуса,достигайки сърцето. С времето се бях усъвършенствал така че нанасянето на подобни рани не представляваше проблем имайки предвид че другите бяха вече омаломощили жертвата. Много бързо и чисто убийство. Типично в мой стил,колкото и нескромно да звучи.
Отново взех лопатата и запълних ямата. Утъпках пръстта за да слегне и застлах с гниещи листа. Когато приключих по нищо не личеше че било копано. Махнах листата полепнали по панталона ми и се заех с найлона. Там където беше стояла лопатата имаше и раница,която бях оставил тук още снощи. Предпочитах да се подготвям от рано,а не да оставям всичко за последния момент. При бързината винаги се грешеше, не можех да си позволя дори и най-малката грешка. Дръпнах ципа на натъпканата до пръсване раница и се извадих съдържанието и,което включваше три бутилки с вода,калъп сапун,пластмасово шише и кибрит завити в найлонова торбичка и една туба белина. Измих ножа с нея като внимателно почистих всеки ръб,където можеха да останат микроскопични следи кръв. Усетих лютата миризма на киселина и очите ми болезнено запариха. Затова мразех белината. Не само че острата миризма се просмукваше навсякъде,но и дразнеше очите ми,но нямах кой знае колко голям избор. Просто не можех да намеря друго средство за премахване на биологични следи,Беше евтино лесно достъпно и никой не ти обръщаше внимание когато купиш 6-7 бутилки наведнъж. Бях опитал всички марки,но миризмата и щипенето бяха неизменни,така че просто се примирих с тях. Трай бабо за хубост беше казал народа и нямаше причина да се съмнявам в това. Просто нямах избор.
По кожената кания си личаха кървавите петънца и бе невъзможно да се почисти. Кръвта беше проникнала в кожата,така че можех само да я изхвърля. Пуснах я на тревата и се заех с окървавения найлон. С две бутилки вода го измих и го смачках на топка,в която сложих канията с известно съжаление. С останалата белина измих ръцете си,като не забравих да почистя под ноктите си. После отстраних неприятната миризма с помощта на ухаещия на ябълки сапун и когато приключих от мен се носеше приятен аромат,а миризмата на смърт беше изтекла на килима от мъртви листа.
Подсуших ръцете си в панталона си и натъпках всичко в раницата-найлона,канията и белината. Оставих празните бутилки вода в един храст. По-късно пак щяха да ми влязат в употреба,така че не виждах смисъл да ги взимам със себе си. Наметнах раницата на гръб тръгнах надолу по могилата лавирайки по невидимите пътечки по килима от мъртви листа. Слязох от север и тръгнах между редовете от царевица. След десетина метра и стотици неприятни одраскванията по голите ръце достигнах до високия каменен насип,на върха на който се намираше железопътната линия пресичаща града точно през средата от запад на изток. Градчето беше предпоследна спирка по линията София-Кардам ,разсичаща на две цялата страна и влаковете минаваха сравнително рядко,като изключим международния Букурещ-София. Изкачих се по насипа и стъпих на масивните траверси,върху които лежеше правата като стрела линия,губеща се в далечината. Понякога стоях тук с часове и просто гледах и се мислих какво ли би станало ако сложа тяло на линията. Бях виждал какво се случва с човешко тяло прегазено от влак. Стоманените колела просто го прерязват на две като остриета,поне така бе на стотиците снимки които бях разгледал,но предпочитах да се уверя сам. Не можех да не се помисля и защо да не завържа някой на линията. Звучеше по-скоро като сцена от някой глупав анимационен филм,но мисълта от ужаса,която ще изпита жертвата наблюдавайки безпомощно летящите към него стотици тонове метал ме изпълваше със приятна топлина. Може би щях да опитам някой път. Вярно щеше да се вдигне доста шум ,но мен ме биваше да инсценирам нещастни случай.
Докато се смъквах от другата страна на насипа си мислех дали все пак да не го направя. Може би не тази година,а следващата,когато завърша училище и ме приемат в университета. Нещо като малко прощално парти-да разплескам нечий черва по влаковата линия,не звучеше зле. Сложих тази идея сред стотиците други в едно специално местенце и забравих за нея. Когато дойдеше момента отново щеше да се покаже,но до тогава оставаше още много време. Не ми пречеше,умеех да чакам.
От другата страна на линията имаше слънчогледова нива и потънах в нея. Слънчогледите бяха високи,но не толкова че да ме скрие целия. Не че това имаше някакво значение. Единственото място откъдето можеха да ме видят беше на повече от 700 метра от сегашното ми местоположение и представляваше едни разбит и слабо използван път. Съмнявах се че някой ще спре колата си за зяпа към слънчогледовата нива. Когато се отдалечих на 500 метра от линията и на около километър от могилата свих на изток право към пътя. Излизах от тук защото не исках на никой да направи впечатление къде отивам. Дори и някой да ме видеше надали щеше да направи връзката между присъствието ми в нивата и намиращата се далеч зад мен могила.
Слънцето над мен вече клонеше на изток и въпреки че беше почти осем все още не бе залязло. Това не харесвах на лятото. Нощта настъпваше твърде бавно и твърде късно за моя вкус. Обичах да се разхождам когато е тъмно. Познавах всяко едно тъмно местенце и не ми се налагаше да се крия или да измислям лъжи какво правя на дадено място. Чувствах се като нощен хищник и светлината ме караше да се чувствам не на място. Но като много неща в живота ми трябваше да приема и това и да се приспособя,защото иначе щях да загина.
Отне ми 15 минути за да достигна края на нивата и да изляза на малкия затревен парцел отделящ слънчогледа от асфалтовия път. Ритнах бутилка от минерална вода ,хвърлена в тревата, и излязох на шосето .Както през по-голяма част от деня пътят беше пуст. Огледах се по стар навик и тръгнах по него в посока юг откъдето и бях дошъл. Не бях измина и стотина метра когато покрай мен профуча раздрънкан камион,който ме обгърна в облак от прах. Продължих да вървя по пътя и само след няколко минути достигнах до изоставения ресторант. Сградата се издигаше оттук откакто се поменех и на покритата със грозни графити врата имаше табела „Затворено“която не беше мръднала от мястото си поне 20 години. Точно до някогашния ресторант някой бе поставил по неизвестни за мен причини голям контейнер за отпадъци,каквито имаше на всяко обществено място. Надали някой от малкото шофьори използващи този път щяха да спрат за да си хвърлят боклука в контейнера вместо да го метнат през прозорците на колите си,но това само беше добре дошли за мен. Вдигнах капака и на дъното му видях само бяла торбичка със завързани дръжки,която изглеждаше повече от самотна имайки предвид че в контейнера могат да се съберат поне 500 като нея. Дръпнах ципа на раницата и извадих увитите в найлонова торбичка пластмасово шише и кибрит. Пуснах раницата на дъното на контейнера и измъкнах шишето. То беше от препарат за почистване на съдове,но го бях напълнил с нафта. Внимателно напръсках цялата раница и запалих клечка кибрит,която хвърлих я върху нея. Раницата пламна веднага и от нея се заиздига мазен стълб пушек. Пуснах в пламъка кибрита и празното шише от нафта и затворих капака на контейнера. Вътре имаше достатъчно кислород за да може да изгори,заедно с всичко в нея ,така че не ми се налагаше да стоя и да чакам.
Плъзнах поглед по сребристата повърхност на контейнера и очите ми се спряха на избелелия жълтеникав надпис „Пазете природата чиста“.Усмихнах се. Това и бях направил днес-не само осигурих тор на няколко дървета ,но и изхвърлих боклука си на определеното за това място,както правят всички цивилизовани хора.
Майката Земя- Човекът 2:0


Публикувано от Administrator на 27.02.2010 @ 12:04:18 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

“Так много камней брошено в меня,
автор: babazlata
643 четения | оценка 4.5

показвания 29298
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Моята страст се казва Смърт" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.