автор: vitoriovitalis

107. Парилото

Вито изкачва радостен циментовото стълбище на родната си къща.
Най-сетне у дома ! Той отваря вратата и зяпва от учудване. Няма нищо в салона. Нито черги, нито масичка, нито столове. Даже портретчетата на Героя и Поета са изчезнали. Голите дъски на пода са бледи като лицето на мъртвец. Той потръпва. Какво ли е станало ?
И в кухнята е кажи-речи същото. Масата, столовете и чергите са вдигнати. Но леглото, долапът и печката са си на мястото. Както и угасналото кандило. Къщата е пуста, сякаш някаква невидима сила е отнесла обитателите й на другия край на вселената. Момчето се обръща назад с отчаяно изражение на лицето.
Леля Нади влиза в салона, изтощена от носенето на багажа. Подминава го, влизайки в кухнята, и се отпуска с тежка въздишка на леглото, за да си почине. Като че ли изобщо не е изненадана.
- Къде са нашите ? – почти извиква Вито.
- Тука някъде са. Ще дойдат. Иди да помогнеш на вуйчо си.
Момчето ядосано захвърля на голия под бохчата, която носи, и
изхвърча през външната врата. Застава на стълбищната площадка и се оглежда като моряк на върха на мачтата, търсещ спасителния бряг.
- Дедо ! – Той вижда стареца, седнал на една пейка в градинката на Замбези. Когато пресича тичешком площадчето пред Партията, с облекчение забелязва и баба си, идваща откъм Главната улица. Тя носи две тежки кофи с пране.
- Дойдохте ли си ? Как сте ? Боби къде е ? – Баба Мери е с още влажно и зачервено лице. Рядката й прошарена косица е мокра, вдигната назад и пристегната с извит черен гребен в нещо като кок. Изглежда е била на баня. - Идете с Боби на Парилото да вземете прането. Леля ти е там и ви чака. – Възрастната жена има изтощен вид. Гласчето й е слабо и тънко, сякаш всеки момент ще се пресече и секне.
Вито не е свикнал на такова делово посрещане. Обикновено тяхното пристигане в Белвил се отбелязва от фамилията като общ празник. А сега – идете да вземете прането...
- Боб ! Ела тука ! – И брат му се появява отнякъде с недоволен вид. - Остави единия багаж, вземи другия... Да не сме хамали ? Кога ще обядваме ? Сигурно и нищо не са сготвили, като са прали черги цяла сутрин !
За Парилото се отива по улицата между Колежа и Минералната баня. Вито поглежда към къщата на полковник Карис вдясно. В двора няма никой, но прозорецът на кухнята е отворен. Той обръща глава и ускорява крачка. Не му се иска да види Лида.
Асфалтът свършва там, където завива високата зидана и гладко измазана ограда на владишката резиденция. Хубавата къща на върховния белвилски свещенослужител не се вижда от улицата. Само високи и стройни кипариси стърчат над оградата. Като облечени в тъмнозелено моми, които стоят диван чапраз пред владиката и неговите неизвестни гости. Градината около къщата се катери нагоре по стръмното, но никой не знае какво расте в нея.
В самия край на улицата, която плавно се изкачва към голия баир, затиснал от североизток града, се издига стара часовникова кула, обшита до половината с кафявочерни дъски. Вляво от нея има грозно сиво здание, наподобяващо голяма кутия за обувки. От него винаги излиза малка вадичка от топла вода, разливаща се на пясъчната улица. Това е Парилото.
Момчетата влизат в просторното фоайе на сградата.
- Къде ? – Огромна лелка в бяла престилка им препречва
пътя.
- Може ли да извикате една жена ? – вежливо се осведомява Вито.
- Как се казва ?
- Божа.
- Сега. – Жената се обръща и отваря свойски вратата пред
себе си.
Отзад се разкрива голямо помещение с висок таван. Вода шурти отвсякъде. Парата се вие на стълбове, издига се нагоре и замъглява горещия влажен въздух, който духа отвътре навън през отворената врата. Няколко реда циментови корита, пространството под които е застлано с мокри дървени скари, се простират, докъдето вижда окото.
Край тях се щукат полуголи жени, които перат. Едни яростно търкат с калъп сапун черги в коритата, други удрят с дървени бухалки натрупаното върху скарите пране, трети изстискват с дружките си чаршафи, четвърти се къпят, приключили с работата. Повечето са с мокри комбинезони, които открояват всяка форма на тялото им. Някои са голи до кръста. Гърдите им се люлеят, провиснали почти до пъпа.
В дъното Вито забелязва една чисто гола жена, която се къпе, обливайки дългата си коса с тасче. Между краката й тъмнее черен космат триъгълник, провиснал надолу. Вратата се затваря с трясък. Зад нея долитат виковете на лелката.
Момчетата стоят изправени в неловко очакване. След няколко
минути портите се отварят отново, но този път съвсем малко - колкото да пропуснат дребна женица в плътен розов комбинезон, съвсем сух и непрозрачен. Късата й, права косичка е още мокра.
Леля Божа държи в мършавата си ръчица дръжката на огромен ламаринен леген, пълен с изпрани черги. Тя се усмихва кротко и сърдечно на децата. Зад нея се подава лелката в бялата престилка, която държи другата дръжка на легена. Дебеланата захлопва предвидливо тесния процеп на вратата - преди Вито да може да погледне отново навътре в помещението.
- Хайде да занесете това и елате пак за останалото. – Жените тропват тежкия товар на цимента.
Момчетата с нежелание се хващат за неудобните дръжки. Предстои им крайно непрестижно пътешествие до в къщи. Дано не ги видят приятелите ! На повторното връщане към Парилото те се разминават пак с леля Божа, която мъкне с блага усмивка две големи кофи, пълни със спално бельо. Те правят още два курса, докато приберат всичко.
Завръщането в Белвил се оказва съвсем прозаично.