автор: Selianin

Уважаеми читателю,
На 23 март 1992 година девненският вестник “ СЕДЕМ ДНИ “ публикува моя материал със заглавие “ КОРЕНИ “.
С него целях да предизвикам създаването на нов девненски паметник на загиналите във войните; да посоча един от девненските герои на България и да запаля местните родолюбци към всеотдайна издирвателска и творческа работа за приноса на село Девня към нашата българска история. Днес в кв.”Девня“ имаме нов паметник на загиналите, но останалите , освен Борис, тънат в забрава. Те имат близки, имат наследници, имат съселяни /съграждани /, които могат с нещо да помогнат да се документират и овековечат чрез писаното слово, както и чрез снимки, запазени писма и документи, техните имена и техния принос в защитата на така оплюваното от доста днешни безродници наше Отечество България.
Отношенията между България и Македония се нормализират с всеки изминал ден. Сигурно ще дойде време, когато девненски пратеници ще посетят Македония / а защо не Сърбия и Унгария ?!!! / и ще оставят по китка девненско цвете и шепа девненска пръст на гробовете на свидните девненски чеда, загинали за свободата, за целостта и за бъдещето на своята и нашата Родина България.
Предложеният по-долу разказ се основава на сведенията, които почерпих от Централния военен архив във Велико Търново; от Военно-морския музей във Варна; от стогодишния / към 1992 год. / Добри Дучков от Девня; от починалата след първата ми публикация Васила Тодорова Попкуманска / Пенчева /. Същата е първа братовчедка на Борис Попкумански. Тя разполагаше с негова снимка и ми я предостави любезно за първата ми публикация в девненския вестник. Ценни сведения почерпих от д-р Копринка Коларова от София, която по майчина линия е от рода Попкумански. Дължа благодарност както на споменатите до тук, така и на сегашния свещеник Отец Иван и особено на бившия главен редактор на вестник “ СЕДЕМ ДНИ “ Атанас Коев / вече починал /.
Специална благодарност, похвала и помощ заслужава уредникът на Музея на мозайките в Девня г-н Анастас Ангелов, който вее високо знамето на научното търсене на логиката и фактите на девненската история и чрез своите книги, статии и интернет- публикации подготвя и, ако продължава все така, ще остави може би най-хубавия венец на Пантеона на девненското безсмъртие.
Като се надявам на интелигентността на девненските си читатели и разчитайки на тяхното снизхождение към моите евентуални грешки, аз се надявам в най-скоро време да затрупаме заедно сайта на Община Девня с подобни и много по-хубави материали. Нека да тръгнем по пътя за девненския Еверест. Нека дадем отговор на въпросите: Нощувал ли е Васил Левски в Девня? Имало ли е девненци-опълченци на Шипка? Имало ли е девненци участници и загинали във войната със Сърбия през 1885 година? … И хиляди други въпроси за Девня.
Компютъризацията в община Девня и нейното население расте с всеки изминал ден. Нека се сдружим и съградим един виртуален девненски свят, така както нашите деди начело с Дука Вълев са съградили девненското училище, което е пръскало знания и светлина в девненския район на поробената ни Родина!

ПОП КОНСТАНТИН – ДЯДОТО НА БОРИС

Той е роден през 1826 година в махала Куманите, Еленско.Учил в еленското училище. През 1844 / 1845 / г. при откриването на първото девненско училище по покана на тогавашния кмет Дука Вълев станал пръв негов учител. Учителствал до 1857 година, през което време научил на четмо и писмо прадядовците и прабабите на хората от девненския район. През 1857 година даскал Константин Попкумански бил ръкоположен за свещеник в девненската енория от месемврийския владика Никифор. Константин защитил нееднократно село Девня от татарските набези. Поддържал книжовни връзки с цариградските и другите български издателски центрове. Благодарение на него във вакъфското село Девня се получавали много книги и вестници. В някои от тях са публикувани дописки от село Девня благодарение на поп Константин и на учителите , дошли след него. Доживял Освобождението на България от турско робство, посрещнал руските освободителни войски, участвал в създаването на новата българска държава. Константин работил съвместно с дългогодишния девненски народен представител Лазар Дуков. Поповата къща и сега е частично запазена на адрес: ул. “Г.С.Раковски “ 2.

Поп Константин разполагал с голяма за времето си библиотека, която завещал да се раздели поравно между църквата и читалището, за чието основаване имал голям принос. И днес всеки, който желае, може да види в църквата “ Свети Никола“ част от запазените книги на поп Константин и негови ръкописни бележки с над сто и шестдесет годишна давност. Изследванията върху живота, просветната и религиозната дейности на поп Константин са извършени от етнографи и учени от Варна, Дългопол и БАН. От рода му са произлезли стотици добри хора, като броят на лекарите, юристите и другите специалисти е много голям.

Поп Константин е починал на 22 юли 1897 година. Признателните за делото му девненци го погребали в двора на църквата, където и сега може да се види неговият гроб с много хубав надгробен камък. На този камък не пише,че тук почива племенник на големия поборник за независима българска църква Иларион Стоянов Михайловски / Макариополски /. Известно е, че по инициатива на Цариградската българска община , изразявайки волята на целия български народ, точно на Великден – 3 април 1860 година , Иларион Макариополски провъзгласил по най-тържествен начин в самия Цариград отделянето на българската църква от Патриаршията. Този акт спомогнал да се издаде на 28 февруари 1870 година ферман на Високата порта, уреждащ създаването на самостоятелна българска екзархия, обхващаща почти всички български области в Мизия, Добруджа, Тракия и Македония.

ПОП ДРАГАН – БАЩАТА НА БОРИС

Сведенията, с които разполагам за него, са твърде оскъдни. По-възрастните девненци го познаваха и помнеха. Нему принадлежи главната заслуга за събирането на средства и за изграждането на сегашната църква “ Свети Никола “.


ДЕВНЕНСКИЯТ ПОДПОРУЧИК БОРИС ПОПКУМАНСКИ

Борис е роден през 1892 година. По-горе стана ясно от какво семейство произхожда. В документите се срещат известни различия в името му: Борис Попдраганов Кумански / Попкумански, Попкумановски и др. /. Роднини, които го познават и помнят, го описват като много културен и любознателен младеж. Завършил с отличие варненската мъжка гимназия. Свирел на цигулка. Следвал строителство и архитектура в Чехия и Швейцария. Малко преди включването на България в Първата световна война е мобилизиран в 8 п.п. и участвал в демонстративното раздвижване на полка покрай източния край на българо-румънската граница. Тук той се срещнал с Добри Дучков, който по това време служел като граничар. Стогодишният дядо Добри се разплака, когато ми разказваше за срещата си с Борис преди преките бойни действия.

Полкът заминал с влак за Южния фронт на 22 ноември 1916 година. Борис участвал в много боеве и според негови близки бил награден с Кръст за храброст за успешно нощно пробиване на противниково телено заграждение от войнишка команда, оглавявана от него.

ПРЕЛЮДИЯ КЪМ КАТАСТРОФАТА

Историята на България свързва периода от 1912 до 1918 година с две национални катастрофи. Това, за което ще стане дума, се е случило в последните дни от участието на нашата страна в Първата световна война.

След пробива на войските на Съглашението при Добро поле обстановката на Южния фронт станала крайно тежка за изтощената и обезкървена българска армия. На 27 септември 1918 година, в град Радомир, Райко Даскалов обявил България за Република с председател Александър Стамболийски – пуснат наскоро от затвора. На 29 септември, с посредничеството на американския консул в София Мърфи, българската правителствена делегация била приета от главнокомандващия съглашенските войски Франсис д’Епре и подписала Солунското примирие – прелюдията към унизителния и унищожителен за България Ньойски мирен договор, с който били орязани големи територии от снагата на нашата държава и и се възложили тежки репарации и изисквания за девоенизация.

СМЪРТТА НА АДЮТАНТА
От 21 до 30 септември Осми пехотен полк / 8 п.п. / бил в отстъпление. Първа и втора дружина били откъснати от полка. Командирът на 2 – ра дружина майор П.Върбанов поел командването на двете дружини и ги разположил за отбрана на рубежа Кара Османлий – Дурфалий – Гюземелци. С крайно изтощен и намален състав двете дружини се отбранявали в участъка на 2 – ра бригада от Втора тракийска дивизия.

Към 11 часа на 27 септември 3 – ти пехотен сръбски полк предприел яростна атака срещу 1 – ва варненска дружина. Командирът на сръбския полк подредил своите бойци в седем редици и на вълни ги хвърлял една след друга срещу приморци, като искал победа на всяка цена. Нашите офицери и войници - изтощени, гладни, окъсани и с пречупен боен дух , се отбранявали упорито, но атакуващите сърби все извирали и извирали от югоизточните височини и сякаш нямали брой и край.

Настъпил един момент, когато жестоката и неудържима сръбска атака принудила съседната дружина от 30 - пехотен шейновски полк да се оттегли, с което открила фланга на 1 – ва дружина на 8 п.п. Не останало нищо друго, освен и приморци да отстъпят.

В тази тежка братоубийствена битка от приморци загинали осем войници и един офицер… Офицерът,който загинал в този 27 – ми ден на месец Септември 1918 година – само два дни преди да настъпи така жадуваният мир, се казвал Борис Драганов Попкумански, 26- годишен, ерген, родом от село Девня, Провадийска околия. Борис участвал във войната като мобилизиран запасен подпоручик, младши офицер в 1 – ва рота и адютант на 1 - ва дружина на 8 п.п.

Близки на Борис разказват, че войниците и офицерите толкова много го обичали, че носили на ръце цели 15 километра безжизнения млад офицер. В документите на Централния военен архив в град Велико Търново е записано, че поручик /вероятно произведен посмъртно / Борис Драганов Попкумански е погребан в Македония, край град Прилеп.

ЧЕРНАТА ВЕСТ

През тези военни години десетки семейства от Девня и стотици хиляди от страната били почернени. Трагедията била голяма. В Девня пристигнала черната вест и за смъртта на Борис. Тя предизвикала огромна мъка в поповата къща, в целия род, в цялото село. Камбаната на селската черква, останала от времето на дядо Дука Вълев, биела за поредната смърт и сякаш плачела…

1 – ва и 2 – ра дружини от 8 п.п. се върнали с влака в град Варна в 21 часа на 8 октомври 1918 година. На гарата освен от граждани и близки, те били посрещнати от областния управител и от кмета на града. Офицерите и войниците прегръщали своите близки, гледали в земята и плачели… Плачели за проваленото Отечество, за напразните жертви и мъки, за реките човешка кръв… Родители, млади невести и дребни дечица сновели по войнишкия перон и напразно търсели загиналите на фронта и незавърнали се свои синове, мъже и бащи…Между тях бил и поп Драган, който търсел от другарите на сина си Борко истината за смъртта и гроба му.
В продължение на десетина години девненци кръстили седемнадесет момченца на неговото име, а години по-късно изградили паметник на загиналите във войните, за които, за съжаление, не знаем почти нищо.Засега, разбира се.

ТАМ … В ЧУЖДАТА … РОДНА МАКЕДОНИЯ…

… Там нейде, край град Прилеп, и сега в ранна утрин българска бойна тръба тихо засвирва сигнала за ставане от вечен сън. В безмълвната тишина от гробовете на военното гробище се изправят снажни момци – българи, загинали за Отечеството. Сред тях е и един боен офицер, който леко изтупва праха на забвението от бойната си униформа, застава мирно пред невидимото знаме на Майка – България и с приглушен и тъжен глас се представя:

- Аз, запасният подпоручик Борис Драганов Попкумански, младши офицер в 1 –ва рота и адютант на 1 – ва дружина на Осми приморски на Нейно Царско Височество пехотен полк, 26 – годишен, неженен, православен, от село Девня, околия Провадийска, Отечество България, загинах край Дурфалий на 27 септември 1918 година за свободата на Македония и за целостта на моята Родина.
В погледа му се чете не съжаление, че е срещнал смъртта толкова млад, а упрек към нас – живите: “Какво направихте Вие с моето Отечество?!... Това ли е мечтаната България, за която ние дадохме най-скъпото – живота си?!...”

После се обръща към вятъра, който духа от Македония към България и му заръчва: “Щом стигнеш ветре до Девня, поспри, виж моята къща, виж гробовете на моя род и на моите набори… Поздрави ветре от мен сегашните девненци! Нека не ме забравят!... Обиколи ветре заради мен нивята, реката, чешмите … горите…И пак ти думам ветре мой, кажи на днешните девненци, че ние тук ги чакаме… Чакаме едно девненско цвете … една шепа девненска пръст…”

После Борис подгъва крака и пак потъва в своя вечен дом – гроба…

Как мислиш мой девненски читателю? Дали е запазен все още гробът на девненския адютант?!... Там… Там … в чуждата … родна Македония… И само там ли са девненските гробове?!... Какво мислите по тези въпроси драги девненски войници, старшини и офицери от запаса на все още съществуващата наша българска армия?
Доп. 2004 г.