автор: tamara

Тя го уби и заплака. Бяха я втрещили последните ритмични тласъци на тялото му. Ръцете му се мяткаха сякаш я викаха да тръгне след смъртта.
Едва за стотни от момента, победата й я усмихна леко в крайчеца. После лицето й се встомани. Паднаха четири сълзи от тесните й очни каналчета. Листата във зениците й бавно се разкрачваха във формата на страх. Страх, че тя успя да напляска кошмара си като многодетна майка малък палавник. Страх от омразата в ръцете й.

Там в бялата талашитена барачка, тя сложи край, на Него, на дългата паралична крачка към леглото, щом видеше , че той я чака там; на приливите боцкъщ въздух, носещ Неговя мирис, на въпроса дали е дошъл...дали е... Край. Защото вече не беше. А тя го обичаше някак си по тъщенски- да е, но някъде далеч от нея.


Стана тихо. И преди ТОВА беше станало тихо. Сякаш затишие пред буря. Мръсотията във въздуха се бе заледила и звуците бяха изкристализирали в бледо-цветни точици. Беше синьо-студено. Имаше гирлянди от пашкулчета кислород. Стените не помръдваха.
Слет ТОВА тишината стана по-силна. Бучеше в главата й. Нервните пипалца в ушня й канал трептяха.


Навън се чуваше детски глъч. Тропкане на сандалки 32 номер наобиколи бунгалото. 34 номер бе намерил мравуняк. Тя погледна към своите сандали. 38 номер. Главата й дълго вися надолу, увиснала на тънка нишка спомени… с поглед крайно дясно,до болка почти, палец, крайно ляво, после обратно и пак обратно, докато накрая всички мравки бяха изпотъпкани и дойде старото тихо. Децата се чуваха далечно. Бяха взели със себе си майки-мравки с крилца.

Тя от малка имаше осмо-фобия. Крако-фобия. Над кошарата й се люлееха паяци, за да я "пазят" от комарите.
- Кръвта ми не е сладка, мамо, близни си и ще видиш! Ако съм комар няма да се ухапя.
- Какво си направила! Божичко! Данчо! Ела бързо!
От блатото добръмчаваха цели глудници летящи кръвопийци. Бузките й вечно бяха на изпъкнали червени петна. Затова пускаше косата си да пада върху лицето й.
- Не е и горчива,обаче, а има вкус на зелени картофи- успя да добави тънкото гласче, преди една двойка малки очички да направят лупинг под кислородната маска.
- Данчо, казах ти сто пъти, че фобии не се лекуват така. Виж до къде я докара с твоята мания. Остави я да я е страх. Още довечера да си ги махнал всички паяци от стаята. Даже и онези с глупавите имена!!!
- Да.- показа разбиране той. Да.
- Тя е момиче, позволено й е да я е страх от нещо. И като я караш да им говори като, че ли я разбират, повече задълбаваш нещата. Това , че ти…
- Казах добре- отсече мъжът до количката.

Капка сладка вода от окото й размаза мръсното по левия й палец. Солта й се бе свършила. Обувката в ръката й падна на пода. Крак на паяк с големината на мигла се отрони от нея на забавен каданс.
В леглото й бе трупът на Санчо.
Сандалките идваха за още мравки.