автор: liulina

Тихо е. Ти се завръщаш.
Домът е ужасно студен.
Изглеждаш намръщен.
Не, може би, си сломен?!
Забърсваш с пръст праха на времето.
Сега ти се вижда различно, почти.
Променен си. Не виждаш отдолу,
стаята изпълнена с детски мечти.

На тавана останал е паякът.
До камината, машата на баба.
Дали мазето, отваря се с лакът?
Едно чувство, като вино узрява.


Спомените от детството препускат и се гонят един друг.Както тук в тихата къща на баба, едно време се гонехме с батко. Аз се криех зад лозата, а той се преструваше, че не може да ме открие.
Сега къщата е болна и стара, баба и дядо са на два метра под земята, а батко, вече не е същият ...
Аз ли? Аз се завръщам тук, след като участвах многократно в епизоди на “Любов и други катастрофи”, “Пенсионерът- джентълмен, нежелан от дъщерите си” и “Сбогом,моя любов, след двайсет годишен брак-затвор”. Тук никой не ме съдеше, не искаше от мен и не ме взимаше здравето ... Докато стигна до истината, че там където баба ми е подавала с трепереща ръка, козунак за закуска е най-хубаво, доста унижения и инфарктни ситуации преживях. То не беше, делене на имоти, не бяха спорове и обвинения ... Жена ми, бившата де и настоящият и любовник, пияндурник-лентяй, но кой съм аз да го определям ...
Седнах на пейката в двора и се огледах, всичко изглеждаше запустяло и смачкано, имаше нужда от моята ръка. На следващата сутрин станах, направих си едно джезве кафе и се запътих към двора. Вчера от бай ти Тинко, авер на баща ми, си взех луковици на цветя.
Време беше да ги посадя. Разкопах земята, изскубах бурените и насадих и с далии, ириси , кани и кукуряк. Насадих и нарциси и петунии. Така се бях улисал, че изобщо не забелязах, че една стара приятелка от детството е спряла на оградата и ме гледа. Докато тя не се провикна:
- Ей комшуу, комшуу, доживях да видя, как градскио се връща у бащинята си, па и сАди цветя.
В първия момент не я познах, после се загледах и се умилих:
- Данче, колко сме се променили Данче.
- Така е друже, ти по какъв повод насам?
- Без повод, Данче, наживях се в града, нагълтах се с пушеци я от автомобилите, я от изпушили хора. Ти как си живееш тук?
- Арно, Арно Фори не се оплаквам. Мъжо ми са спомина мин`лата годин и сеги съм с унуците. Щерката и нейнио живеат у назе. Ин`че ей ма на, с кравете. Чекай, че съм ги зарезала на патеката, от удивление, че те видох.
- Сполай ти. - опитах се да използвам диалектиката. Някак си ми олекна. Тук хората, като, че ли са си същите.
Когато привърших с градината, преваляше следобяд, а аз още не бях слагал залък в устата си. Прибрах се в одаята и стъкнах огъня в камината. После слезнах до селския гастроном и си купих кисело мляко и хляб. Там дядовци бяха насядали на портата и ме оглеждаха и се питаха един друг, чии съм, от де съм с очи. Прибрах се, в стаята се беше затоплило и си направих попара. Хапнах и съм заспал.
На сутринта пред къщата спря добре познатата ми кола на една от дъщерите ми Надежда. Тя дойде при мен и ми целуна ръката, после със сведени очи промълви:
- Татко,извинявай! Върни се у дома, какво ще правиш тук, кой ще ти готви?
Ти не си свикнал да се справяш сам. Признай си.
- Дъще, ще остана. - думите и ме огорчиха, вместо да се зарадвам, че е дошла да ме моли. Аз с тия две ръце и тая глава на раменете си им осигурих жилищата и имотите, а сега ме бяха прогонили като първия, прошляк, а тя идваше да ми каже, че няма да се справя. - Не приемам, да се върна. Мога да се справя.
- Моля те, тате!
- Не! - тя разбра,че твърдо съм решил и се оттегли, но добави:
- Ако размислиш, заповядай!
Седнах на стълбите на къщата на дедите ми и реших да бъде мой последен пристан.
След две седмици на село, никой не можеше да разпознае, професора по психология, учения градски челяк. Сега вече и готвех и си бях взел зайци да гледам. Чувствах се прекрасно и полезен за някого и за себе си. Намерих спокойствие, нямаше никакви филми и сюжети, които да нарушават хармонията ми.